Нещо забълбука на шкафчето. Госпожа Кейк сложи пълна чаша на покривката и пак си седна на мястото.
— Не ги понасям — потвърди тя.
Пак настана тишина. Уиндъл се прокашля нервно. След малко госпожа Кейк промърмори:
— Без номера, Човеко Колкото Кофа, знам, че си тук.
Чашата помръдна. Кехлибарената течност се разклати.
Зазвуча треперлив безплътен глас:
— Привет, бледолики, от безгрижните ловни полета на…
— Я стига — прекъсна го госпожа Кейк. — Всички знаят, че те е прегазила каруца на Шосето на петмезената мина, и то щото си бил пиян.
— Не съм виновен. Моя ли е вината, че прапрадядо ми се е преселил тука? Полагаше ми се да ме стъпче до смърт мамут, да ме разкъса пума или каквото още се случва по ония земи. Отнеха ми правото на достойна смърт.
— Човеко Колкото Кофа, господин Пунс иска да те пита за нещо.
— Тя е щастлива тука и те чака да дойдеш при нея — тутакси изтърси Човекът Колкото Кофа.
— За кого говорите? — не разбра Уиндъл.
Това май запуши липсващата уста на призрака. С тази реплика обикновено успяваше да се измъкне от по-подробни разяснения.
— А ти кого предпочиташ? — попита предпазливо. — И може ли вече да си пийна?
— Още не — спря го госпожа Кейк.
— Ама аз имам нужда да си пийна. Тука е страшно претъпкано.
— С призраци ли? — припряно се намеси Уиндъл.
— Стотици са — оплака се Човекът Колкото Кофа.
Уиндъл се поддаде на разочарованието.
— Само стотици ли? Не е кой знае какво.
— Малцина се превръщат в призраци — обясни госпожа Кейк. — Нужно е да имаш… например много спешна недовършена работа или да жадуваш за страшно възмездие, или да си пешка в недостъпна за разума ти космическа игра.
— Или да те мъчи адска жажда — допълни Човекът Колкото Кофа.
— Чуйте го само… — поклати глава тя.
— Реших да остана в света на спиритичното, поне при спомените за къркането. Хъ-хъ-хъ.
— И какво става с жизнената сила, когато животът на тварите свърши? — попита Уиндъл. — Заради нея ли са всички неприятности напоследък?
— Кажи на човека — нареди госпожа Кейк, защото призракът не бързаше с отговора.
— За какви неприятности говориш?
— Разни дреболии се развинтват. Дрехи тичат по улиците. Всички са по-жизнени. Такива неща.
— А, туй ли било? Нищо особено. Виж сега, жизнената сила се просмуква обратно в света, когато може. Не се тревожи напразно.
Уиндъл закри чашата с длан.
— Но има и друго, за което би трябвало да се тревожа, нали? — изрече безстрастно. — Свързано е с онези стъклени сувенирчета.
— Не ми се ще да ти казвам.
— Но ще му кажеш.
Този път се обади Людмила — с гърлен, но и привлекателен глас Лупин направо я поглъщаше с поглед. Уиндъл се засмя безмълвно. Ето ти едно от предимствата да си мъртъв. Виждаш онова, на което живите не обръщат внимание.
Човекът Колкото Кофа заговори по-пронизително и свадливо.
— А той какво ще стори, като му кажа? Мога да си навлека голяма беля с такива истории.
— Не може ли поне да потвърдиш, ако налучкам отговора? — упорстваше Уиндъл.
— Да-а… Защо пък не?
— И няма нужда да говориш — помогна госпожа Кейк. — Потропай два пъти за „да“ и веднъж за „не“, както някога.
— Е, добре, де.
— Опитайте, господин Пунс — подкани Людмила.
Такъв глас ти се иска да погалиш.
Уиндъл се прокашля.
— Според мен… Според мен те са някакви яйца. Чудех се… защо ли се сетих за закуска? А после… яйца…
Туп.
— О, тъй ли… Ами хрумването бездруго беше глупашко…
— Извинявам се, значи, но веднъж или два пъти беше за „да“?
— Два пъти! — троснато напомни госпожа Кейк.
ТУП. ТУП.
— Аха! — отдъхна си Уиндъл. — И от тях се излюпва нещо на колелца, нали?
— Два пъти ли беше за „да“?
— Точно така! — изсъска госпожа Кейк.
ТУП. ТУП.
— Знаех си. Знаех си! Намерих едно под пода — искало е да се излюпи, но е нямало място! — изграчи победоносно Уиндъл. После се намръщи. — Но какво се излюпва от тях?
Муструм Ридкъли нахълта с тежък тръс в кабинета и взе магьосническия си жезъл от поставката му над камината. Близна си показалеца и предпазливо докосна върха. Изскочи малка октаринова искра и замириса на мазен калай.
Понечи да излезе бързешком.
Вместо това се обърна полека, защото мозъкът му успя да се възползва от краткия промеждутък, да преброи вещите в стаята и да открие излишната.
— Туй пък какво търси тук, дяволите го взели?