Побутна го с края на жезъла. То издрънча и се търкулна една-две педи.
Смътно му напомняше за онези колички, които прислужничките бутаха по коридорите, натоварени с кофи и метли, чисти чаршафи и каквото още имаха да разнасят. Ридкъли си рече, че трябва да обсъди находката с икономката. И тутакси я забрави.
— Проклетите телени колички се развъдиха навсякъде — промърмори той.
Щом произнесе „проклетите“, създание като едра конска муха, но с котешки зъби, се измъкна от нищото, размаха бясно крилца, проучи околностите и се понесе след потъналия в мисли Архиканцлер.
В словата на магьосниците е скрита мощ. В ругатните — също. А жизнената сила едва ли не кристализираше във въздуха и се отприщваше при най-нищожната възможност.
— Градове — смънка Човекът Колкото Кофа. — Май са яйца на градове.
Магьосниците пак се събраха в Голямата зала. Дори Старшият наставник се поддаде на умерено вълнение. Смяташе се за простотия да използваш магия срещу колегите си, а употребата й срещу простосмъртните беше погазване на спортния дух. Но всеки магьосник се ободрява, ако понякога има какво да разпердушини.
Архиканцлерът ги огледа един по един.
— Декане, защо си намацал черти по цялото си лице?
— Маскировка, Архиканцлер.
— Маскировка, а?
— Ъхъ, Архиканцлер.
— Бива. Важното е да си доволен от себе си.
Промъкнаха се към малкото кътче на Модо. Поне повечето се промъкваха. Деканът напредваше с поредица от ниски скокове и понякога се притискаше до стената.
Много се обезсърчи, когато откриха другите торища на местата, където ги бе създал градинарят. Модо, който се мъкнеше след магьосницнте, защото Деканът на два пъти едва не го премаза, обиколи купчините загрижен.
— Преструват се на кротки — заяви Деканът. — Хайде да пръснем дяволските…
— Дори не са се загрели засега — прекъсна го джуджето. — Онова сигурно е било най-старото.
— Значи няма с какво да се сражаваме? — уточни Архиканцлерът.
Земята под краката им се разтресе. И откъм покритите галерии долетя дрънчене. Ридкъли сви вежди.
— Някой пак тика скапаните телени колички насам-натам. Таи вечер намерих една и в кабинета си.
— Хъ — изсумтя Старшият наставник. — Аз заварих една в спалнята си. Отворих гардероба и тя се спотайваше вътре.
— В гардероба ли? — учуди се Архиканцлерът. — Защо ти хрумна да я напъхаш там?
— Не бях аз. Вече ти обясних. Може да я е вкарал някой студент. Те си падат по такъв хумор. Веднъж бяха оставили гребен в леглото ми.
— И преди се спънах в количка — спомни си Ридкъли, — но щом я потърсих, бяха я отмъкнали.
Дрънченето се засилваше.
— Добре, млади ми момко, дето се мислиш за много остроумен… — промърмори Архиканцлерът и красноречиво потупа дланта си с жезъла.
Другите магьосници се отдръпнаха към стената.
Невидимият шегаджия с количките ги доближаваше.
Ридкъли изръмжа и изхвърча от скривалището си.
— А-а, младо приятелче…_що за адска тъпотия!_
— Я не ме занасяй! — разсърди се госпожа Кейк. — Градовете не са живи. Знам какво разправят хората, ама не го казват сериозно.
Уиндъл Пунс въртеше в ръцете си едно от кълбата със снежинките.
— Сигурно снася хиляди. Но не всички ще оцелеят, разбира се. Иначе да сме затънали до гуша в градове, нали?
— Значи ни казваш, че от тези малки топки се излюпват огромни места? — не повярва Людмила.
— Не направо. Първо има подвижни зародиши.
— Нещо с колелца — кимна Уиндъл.
— Тъй си е. Виждам, че вече си понаучил туй-онуй.
— Може и да съм научил, но не го разбирам. И в какво се превръщат подвижните зародиши?
— Де да знам.
Уиндъл стана.
— Значи е време ние да узнаем.
Озърна се към Людмила и Лупин. „Да, бе. И защо пък не? Ако ти е по силите да помогнеш някому мимоходом, значи животът ти… или съществуването, де, не е било безцелно.“
Накара тялото си да се прегърби и вмъкна леко хриптене в гласа си.
— Но напоследък краката не ме държат много — изграчи на пресекулки. — Ще бъде много мило, ако някой ме придружи. Млада госпожице, ще ме съпроводите ли до Университета?
— Людмила почти не излиза навън, защото здравето й… — започна госпожа Кейк.
— … е прекрасно — довърши дъщерята. — Мамо, няма нужда да ти напомням, че мина цяло денонощие след пълнолунието…
— Людмила!
— Ами така е, недей да спориш.
— В наше време не е безопасно млада жена да ходи по улиците — заяви майката.
— Но чудесното куче на господин Пунс би прогонило и най-опасния престъпник — натърти Людмила.