Изведнъж ноздрите му се разшириха.
Не беше човекоподобно по рождение. Магическата библиотека е опасна месторабота и едно произшествие го превърна в орангутан. Като човек беше направо безобиден, макар мнозина така да свикнаха с новия му облик, че не помнеха това. Промяната обаче го запозна с цял куп предчувствия и видови спомени. Един от тях, най-дълбокият, впил се дори в костния му мозък, беше свързан с някои форми. Връщаше го в зората на разума. Формите с муцуни, зъби и четири крака несъмнено попадаха в рубриката „лоша новина“.
Огромен вълк се бе промъкнал ловко през дупката в стената, последван от привлекателна млада жена. Сетивата на Библиотекаря временно се задръстиха.
— Освен това допускам — продължи Уиндъл, че бих могъл да ти вържа ръцете на възел.
— Ииик!
— А той не е обикновен вълк. За твое добро е да ми повярваш.
— Ууук?
Уиндъл заговори по-тихо.
— Тя пък едва ли е жена в по-официалния смисъл на думата.
Библиотекарят се вторачи в Лодмила. Ноздрите му пак се издуха. Челото му се набръчка.
— Ууук?
— Добре, прав си, изразих се просташки. Бъди любезен да ме пуснеш.
Орангутанът откопчи пръсти от шията му много предпазливо и се смъкна на пода, като внимаваше магьосникът да е между него и Лупин.
Уиндъл изтръска мазнилката от останките на робата си.
— Трябва да научим нещо за живота на градовете. И по-точно…
Слабо дрънчене.
Телена кошница се показа нехайно иззад грамадата на най-близкия библиотечен шкаф. Беше препълнена с книги. Спря, щом усети, че я наблюдават. Даваше си вид, че изобщо не е помръдвала.
— Подвижните зародиши! — ахна Уиндъл.
Телената кошница се мъчеше да отстъпи, без да проличи, че шава. Лупин заръмжа.
— За това ли говореше Човекът Колкото Кофа? — попита Людмила.
Количката изчезна. Библиотекарят изохка и се хвърли да я гони.
— О, да — потвърди Уиндъл и изведнъж в гласа му звънна почти маниакална бодрост. — Нещо, което ще се постарае да се хареса. Отначало ще поискаш да го запазиш и ще го прибереш някъде. Хиляди няма да попаднат в подходящи условия, но им е все едно тъкмо защото са хиляди. В следващия етап ще бъде полезно, ще се вре навсякъде и никому няма да хрумне, че се е напъхало там самостоятелно. Това обаче се случва, преди да му е дошло времето!
— Не е ли немислимо градът да е жив? Състои се само от мъртви части! — възкликна Людмила.
— Досущ като хората. Аз знам най-добре. Но ти все пак си права. Не би трябвало да се случва. Всичко е заради излишната жизнена сила. Тя… тя нарушава равновесието. Превръща в действително нещо, което всъщност не е истинско. Започна прекалено рано и се разви твърде бързо…
Библиотекарят изквича. Телената количка изскочи от друг проход между рафтовете с бясно въртящи се колелца. Напираше към дупката в стената, а орангутанът неумолимо я стискаше с едната си ръка и се развяваше зад нея като дебело знаме.
Вълкът скочи.
— Лупин! — кресна му Уиндъл.
Но Лупин вече захапваше.
Челюстите му се срещнаха върху метал. Оглушителен вой, писък откъм Библиотекаря и в стената се блъсна купчина от вълк, орангутан и телена кошница.
— Ох, горкичкият! Вижте го само!
Людмила притича до падналия вълк.
— Погледнете, прегази му лапите!
— Май се е простил и с два-три зъба — предположи Уиндъл.
Помогна на Библиотекаря да се изправи. В очите на орангутана играеха червеникави отблясъци. Количката се бе опитала да му открадне книги. За всеки магьосник това щеше да е окончателното доказателство, че телените кошници нямат никакъв разум.
Той се пресегна и откъсна колелцата.
А главата на Лупин лежеше в скута на Людмила. Все пак бе загубил един зъб, козината му стърчеше разрошена. Поотвори едното си жълто око и впери в Уиндъл съзаклятнически поглед, докато нежни пръсти го галеха по ушите.
„Ето ти едно кученце, на което му провървя, но то ей сегичка ще си насили късмета, ще протегне лапа и ще заскимти.“
— Така-а… — проточи Уиндъл. — Библиотекарю… Струва ми се, че щеше да ни помогнеш?
— Горкото храбро куче — промълви Людмила.
Лупин трогателно протегна лапа и заскимтя.
Обременена с кряскащия Ковчежник, другата телена количка не успяваше да набере скоростта на вече повалената си съратничка. А и едното й колелце стържеше безполезно по камъните. Тя се клатушкаше опасно и едва не падна, преди да мине на зигзаг през портата.
— Виждам я добре! Виждам я! — врещеше Деканът.
— Недей! — възпираше го гръмогласно Архиканцлерът. — Ами ако улучиш Ковчежника? Ще повредиш ценно имущество на Университета!
Но Деканът не го чуваше заради бученето в ушите си, причинено от непривично високото равнище на тестостерон в кръвта му. Нажежено зелено кълбо порази криволичещата количка. Разхвърчаха се колелца.