— Ах, ти, тъп… — ревна Ридкъли.
Последвалата думичка прозвуча чудато за онези магьосници, които нямаха закалката на детство в провинцията и не бяха изучили тънкостите в размножаването на добитъка. Думата обаче се овеществи на една педя от лицето му — тлъста, кръгла, черна и лъскава, с ужасяващи вежди. Отлетя нагоре да се присъедини към кръжащото ято от ругатни.
— Що за дяволска гнусотия?!
По-дребна твар възникна до ухото му.
— Проклятие! — Ятото се увеличи. — Нещо ме жилна по ухото!
Напразно се мъчеше да прогони създанията, като размахваше шапката си.
— Разкарвайте се, бе, гад…
— Не го казвай! — отсече Старшият наставник. — Млъкни!
Никой никога не бе заповядвал на Архиканцлера да млъкне. Той се подчини от изумление.
— Щом се разпсуваш и запроклетисваш, думите ти оживяват — обясни Старшият наставник. — И от въздуха изскачат противни същества.
Ковчежникът изпълзя зашеметен от парчетиите. Намери островърхата си шапка, изтупа прахоляка от нея, опита се да я сложи на главата си, намръщи се и извади отвътре едно колелце. Неговите колеги май не го и поглеждаха.
Чу Архиканцлера да възразява недоволно:
— Но аз си говоря тъй открай време! Какво лошо има в сочната псувня? Напротив, раздвижва кръвта. Внимавай, Декане, едно от тия изр…
— Не можеш ли да използваш други думи?! — кресна Старшият наставник, за да надвика бръмчащия рояк.
— Например?
— Например… ами… „таковата“.
— „Таковата“ ли?!
— Защо не?
Ковчежникът се примъкна до групичката. Споровете за дреболии по време на световна криза бяха типична черта на магьосниците.
— Икономката госпожа Уитлоу — намеси се той — винаги казва „И таз добра!“, ако изтърве нещо.
Архиканцлерът рязко се обърна към него.
— Може да казва „И таз добра!“, ама й се ще да викне „Що за гов…“. — Другите се снишиха. Ридкъли стисна устни. — Ех, таковата… — промърмори унило.
Оживелите сквернословия се настаниха дружески на шапката му.
— Харесват те — отбеляза Деканът.
— Ами ти си им като татко — вметна Лекторът.
Ридкъли се озъби.
— Ей, коп… момчета, стига сте се кефили за сметка на своя Архиканцлер, да ви… По-добре се напънете да откриете какво става.
Магьосниците наблюдаваха в очакване въздуха около него. Нищо не се появи.
— Добре се справяш — установи Лекторът. — Продължавай в същия дух.
— И таз добра! — смънка Ридкъли. — Таковата… Тъй не ми олеква.
— Но поне спряхме замърсяването на въздуха — утеши го Ковчежникът.
Едва сега и останалите го забелязаха.
Озърнаха се към парчетата от количката.
— Разни неща търчат и фучат — процеди Ридкъли. — Оживяват…
Всички се сепнаха от внезапно подновения и неприятно познат шум. Още две кошници на колелца тракаха по калдъръма по площада пред портата. Едната беше препълнена с плодове. Другата — наполовина с плодове и наполовина с малко разревано детенце.
Магьосниците се облещиха. Цяла колона хора търчеше след количките. Малко пред останалите трополеше уплашена, но решителна жена, чиито лакти цепеха въздуха.
Архиканцлерът успя да докопа едър мъж, който кротко подтичваше в края на тълпата.
— Какво стана?
— Тъкмо натоварих малко плодове в тая кошница, пък тя ми се изплъзна от ръцете и ми избяга!
— Детето как се озова в другата?
— Знам ли… Ей оная жена тикаше свойта кошница, купи малко праскови от мене, а после…
Всички се обърнаха светкавично. Количка се подаде от тясна пресечка, зърна ги, зави ловко и профуча през площада.
— Но защо?… — смънка Ридкъли.
— Ами нали са много удобни да си слагаме разни неща в тях? — вдигна рамене мъжът. — Трябваше да разкарам тия праскови по-бързичко. Знаете ги колко лесно се натъртват.
— Всички са се устремили в една посока — сподели наблюденията си Лекторът по съвременни руни. — Не виждате ли?
— След тях! — нададе вой Деканът.
Неговите колеги, твърде смаяни, за да спорят, се повлякоха подире му.
— Не… — заекна Ридкъли.
Разбра, че няма смисъл. Изтърва юздите. Сдържано изрече най-благия боен вик в историята на лицемерието:
— И таз добра… Таковата, де…
Бил Порталски прекара в работа целия тежък следобед, другите едва смогваха да връзват и събират снопите след него.
Докато не ги прекъсна вик. Всички се втурнаха към живия плет.
От другата страна беше голямата нива на Яго Пидбъри. Неговите ратаи тъкмо вкарваха комбинираната жътварка през портата.