От друга страна, можеше да смята, че я е унищожил, като просто свали острието от дръжката… Нали тогава няма да е коса?… Ще има само… части. Вярно, от тях пак би могла да се сглоби косата, но същото важи и за праха и пепелта, стига да знаеш как.
Нед Симнел се зарадва искрено на доводите си. В края на краищата Бил Порталски дори не настоя за доказателства, че тази вещ е била… ъ-ъ, убита.
Ковачът се прицели старателно и с един замах отсече ъгълчето на наковалнята. Чак да се смръзнеш…
Абсолютна острота.
Той отстъпи пред самия себе си. Не беше честно на човек като него да се възложи унищожението на такова сечиво. Ами че то беше произведение на изкуството!
Дори нещо по-добро — творение на майстор в занаята.
Отиде при струпаните в единия край дърва и напъха косата зад купчината. Нещо изписука кратичко.
Щеше да постъпи почтено. Сутринта щеше да върне половината пени на Бил Порталски.
Смърт на мишките се появи зад дървата в ковачницата и пристъпи към жалката купчинка козина, останала от плъха, който неволно се изпречи пред косата.
Призракът му стоеше неспокойно до трупчето. Май не се зарадва много на посетителя.
— Писук? Писук?
— ПИСУК — обясни Смърт на мишките.
— Писук?!
— ПИСУК — потвърди Смърт на мишките.
Призрачният плъх се омърлуши. Смърт на мишките отпусна костелива, но блага лапичка на рамото му.
— ПИСУК.
Безтелесният плъх кимна нещастно. Добре си поживя в ковачницата. Нед май не знаеше що е разтребване, освен това вероятно беше световен шампион по зарязване на недоядени сандвичи. Призрачето вдигна рамене и се помъкна след дребната фигурка с черното наметало. Впрочем какъв друг избор имаше?
Хората прииждаха по улиците. Повечето преследваха колички. Почти всички кошници на колелца биха пълни с онова, което някой бе сметнал за удобно да кара в тях — дърва за огрев, дечица, покупки.
Вече не криволичеха, а напираха слепешката в една и съща посока.
Не беше трудно да възпреш една, като я прекатуриш, за да се въртят колелцата бясно и безцелно. Магьосниците виждаха как мнозина въодушевени граждани се мъчеха да потрошат количките, но те бяха практически неунищожими — огъваха се, без да се чупят, а ако им оставаше дори едно-единствено колелце, правеха неукротими опити да продължат по пътя си.
— Вижте я тая! — разгневи се Архиканцлерът. — Отмъкнала е прането ми! Моето пране! И таз добра!
Разбута гъмжилото, заби жезъла си в телената кошница и я събори.
— По нищо не можем да стреляме безпрепятствено с всички тези цивилни наоколо — оплака се Деканът.
— Количките са стотици! — възклицаваше Лекторът по съвременни руни. — Досущ като вермини!16 Махни се от мен, бе!
Замахна с жезъла си към поредната нахална количка.
Плътната вълна колички напираше да излезе от града. Борещите се с тях хора постепенно изоставаха или падаха под напора им. Само магьосниците останаха насред потока, кряскаха си и отпъждаха телените кошници с жезлите си. Не че магията не помагаше. Напротив, вършеше добра работа. Точно насочено огнено кълбо можеше да превърне количка в хиляди парченца от забавен телен пъзел. Но каква полза? Само миг по-късно други две колички профучаваха през останките на поразената си посестрима.
Около Декана те се превръщаха в капки разтопен метал.
— Той наистина ги громи здраво, а? — подхвърли Старшият наставник, докато двамата с Ковчежника преобръщаха поредната количка.
Деканът не помнеше да се е чувствал по-щастлив. Шестдесетина години се бе подчинявал на правилата за благоприличие, наложени на магьосниците от инстинкта за самосъхранение, но изведнъж получи шанс да се развихри. Досега не знаеше, че дълбоко в душата му се таи настървеното желание да руши и разпарчетосва.
Върхът на жезъла му бълваше огън. Около Декана дрънчаха дръжки, разкривена тел и жално въртящи се колелца. А несекващият приток от мишени само разпалваше радостта му. В теснотията втора вълна от колички се мъчеше да напредне върху онези, които още допираха земята. Не успяваха, но въпреки всичко се опитваха. И то неумолимо, защото третата вълна вече чегърташе отгоре им и ги мачкаше. Само че едва ли „опитваха се“ беше най-уместното описание. То предполага съзнателно усилие и поне нищожна възможност да има състояние „не се опитваха“. Нещо в упоритото настъпление и взаимното газене подсказваше, че количките нямат избор досущ като течаща по склон вода.
Необуздана магия се заби в скрибуцащата метална плетеница. Заваля дъжд от колелца.
— На ви малко гореща тавматургия, мер… — заръмжа Деканът.
16
Вермините са малки гризачи на черни и бели нетна, обитаващи планините Овнерог. Те са предшественици на лемингите, за които пък се знае, че редовно се хвърлят от високи скали и се давят в езера. Навремето и вермините го правели. Интересното в случая е, че мъртвите животни не се размножават. В течение на хилядолетията все повече вермини се оказвали потомци на онези екземпляри, които при достигането до ръба на пропаст само промърморвали „А бе, що не си…“. Вермините вече се спускат с делтапланери от зъберите и си правят малки лодки, за да прекосяват езерата. А когато незнайният подтик в главите им ги тласне към морския бряг, седят пред водата известно време, отбягват взаимно погледите си и си тръгват по-рано, за да не се врат във вечерната блъсканица по пътищата.