— Не ругай! Не ругай! — развика се Ридкъли, който размахваше ръце да отпъди един „скапан мръсник“ от шапката си. — Не се знае какво ще се пръкне!
— Ама че досадници! — по-сдържано изсумтя Деканът.
— Няма смисъл — поклати глава Старшият наставник. — Все едно се стараем да възпрем прилива. Предлагам да се върнем в Университета и да си донесем няколко едрокалибрени заклинания.
— Идеята си я бива — одобри Ридкъли и се озърна към настъпващата стена от разкривена тел. — А имаш ли идея и как да се измъкнем?
Деканът пак се прицели, но жезълът издаде окаян тих звук, който може да се предаде само с буквите „пфффт“. Немощна искра падна на калдъръма.
Уиндъл Пунс ядосано затвори поредната книга. Библиотекарят трепна.
— Нищо не намерих! Вулкани, цунами, божи гняв, безразсъдни магьосници… Не искам да науча как други градове са били затрити, искам да знам какво става с тях накрая…
Библиотекарят подреди още една купчина върху бюрото. Уиндъл откриваше поредното предимство на съществуването след смъртта — имаше усет към езиците. Схващаше смисъла, без да знае думите. Все пак се оказа, че да умреш не е като да заспиш. По-скоро се пробуждаш.
Погледна към ъгъла, в който Лупин с удоволствие търпеше превързването на едната си лапа.
— Библиотекарю… — тихичко промълви Уиндъл.
— Ууук?
— Навремето и ти смени вида, към който принадлежеше… Да речем, че срещнеш двойка, която… Представи си, че има вълк, който при пълнолуние се превръща във вълк-мъж. Има и момиче, което пък при пълнолуние е жена-вълчица… Нали разбираш — стигат до един и същ облик, но от противоположните посоки. И накрая се срещат. Какво би им казал? Или ще ги оставиш сами да си подредят някак отношенията?
— Ууук — незабавно отвърна Библиотекарят.
— Да, и аз се изкушавам да постъпя тъй.
— Ууук.
— Но на госпожа Кейк няма да й хареса.
— Ииик ууук.
— Прав си. Е, можеше да не се изразяваш толкова грубо, но си прав. Всеки сам трябва да си оправя личния живот.
Уиндъл въздъхна и обърна следващата страница. Очите му зейнаха.
— Град Кан Ли… Чувал ли си за него? Коя е тая книга? Аха, гримоарът „Ако щете — вярвайте“ на Гологръб. Тук е написано… „малки колички… никому не било известно откъде са дошли… толкова полезни, че били наети хора да ги събират и да ги докарват в града… изведнъж се втурнали като побесняло стадо… хората ги последвали и що да видят — нов град извън стените на Кан Ли, сякаш целият построен от сергии… натам се устремили всички колички…“ Май има нещо…
„Още не разбирам докрай тая история. Човекът Колкото Кофа мисли, че това са размножаващи се градове. Не ми се вярва.“
„Градът е жив. Ако си някой муден великан като Боровете-бройкаджии и гледаш град, какво ще видиш? Израснали сгради, отблъснати нашественици, загасени пожари. Ще знаеш, че градът е жив, но няма да забележиш хората — движат се прекалено бързо. Силата, поддържаща живота в града, не е никаква загадка. Хората му дават живот.“
Прелистваше книгата разсеяно, без да се заглежда.
„И тъй, имаме градове — грамадни неподвижни създания, които растат на едно място и почти не помръдват хилядолетия наред. Размножават се, като изпращат свои жители да завладяват нови земи. А самите те се излежават. Живи са, но само колкото е жива и една медуза. Или пък малко по-схватлив зеленчук. В края на краищата и ние измислихме прякор на Анкх-Морпорк — Голямото уахуни…“
„А където има големи мудни твари, има и малки бързи твари, които ги изяждат…“
Уиндъл Пунс усещаше как импулсите прескачат между клетките в мозъка му. Възникваха нови връзки. Мислите се стрелкаха в неочаквани посоки. Нима изобщо е имал ум в главата си приживе? Съмняваше се. Тогава представляваше сбирщина от сложни реакции, скачени с нервни окончания. Всичко му бе пречило да мисли — от ленивото предвкусване на обяда до случайни разсейващи спомени.
„И те ще растат в града, където са на топло и в безопасност. После ще излязат извън града, за да построят… не истински град, а фалшиво подобие… и то ще изсмуче хората, значи и живота от поразения град…“
„Ето ти го разковничето — хищникът…“
Деканът зяпна невярващо жезъла си. Разтръска го и пак се прицели.
Този път звукът беше по-скоро „пфуът“.
Вдигна глава. Надвисваща вълна от колички стигаше до покривите и всеки момент щеше да рухне върху него.
— Ама че… неприятност — смени думата в последната секунда и закри главата си с ръце.
Някой докопа края на робата му и го издърпа в мига, когато количките се стовариха с грохот.