— Помня, но той не казваше истината, защото беше мошеник — Изумителния Морис и неговите Учени гризачи…
— Ами ако си представим, че е било вярно?
Уиндъл врътна глава.
— Музика за привличане на хора? За туй ли намекваш? Едва ли. Нали не привлича и нас? Напротив.
— Е, вие не сте човек… в най-точния смисъл на думата — напомни Людмила. — Пък и аз…
Тя млъкна и се изчерви.
Уиндъл благо я потупа по рамото.
— Добър довод. Да, имаш право.
Друго не можа да измисли.
— Вие се досетихте, нали? — смънка тя, без да го погледне.
— Да. И не мисля, че има от какво да се срамуваш, ако туй те утешава.
— Мама все ми казва, че ще стане страшно, ако някой някога научи истината!
— Май зависи кой ще научи — възрази Уиндъл и се озърна към Лупин.
— Защо вашето куче ме гледа така? — учуди се Людмила.
— То е изключително умно — похвали го Уиндъл.
Порови в джоба си, изхвърли две шепи пръст и извади бележника. До следващото пълнолуние оставаха двадесет дни. Щеше да чака с любопитство.
Металните парчета в купчината започнаха да пропадат навътре. Около нея свистяха кръжащи колички, а множество жители на Анкх-Морпорк стояха наоколо в широк кръг и се опитаха да надзърнат вътре. Смахнатата музика цепеше въздуха.
— Ето го и господин Диблър — кимна Людмила, докато минаваха безпрепятствено през тълпата.
— Какво продава тоя път?
— Не забелязвам да продава нещо.
— Толкова ли сме загазили? Явно ни предстоят големи неприятности.
От една пролука в грамадата струеше синя светлина. Натрошени късчета от кошници падаха на земята като метални есенни листа.
Уиндъл се наведе сковано и вдигна една островърха шапка. Беше газена от много колички, но още личеше, че мястото й е на нечия глава.
— Вътре има магьосници — съобщи той.
Сребристо сияние се плъзгаше мазно по метала. Уиндъл протегна ръка, тлъста искра изскочи и потъна в пръстите му.
— Хъм… Сериозен потенциал…
До ушите му стигна викът на вампирите.
— Ехо-о! Господин Пу-унс!
Обърна се. Сполетя го семейство Несерато.
— Ние искахме… тоезт изкахме да дойдем по-зкоро, но…
— … все не можех да намеря проклетото копче на яката — процеди сгорещеният и вбесен Артър.
Носеше сгъваем оперен цилиндър, богато надарен със сгъваемост, но оскъден откъм цилиндричност. Артър сякаш се движеше под мях на акордеон.
— О, здравейте.
Уиндъл откриваше някаква страховита трогателност в стремежа на семейство Уинкингс да се придържа точно към представите си за вампиризма.
— Нямам чезтта да зъм зрещала младата дама — промълви лъчезарно Дорийн на Людмила.
— Моля? — озадачи се Уиндъл.
— Дорийн… да, де, графинята всъщност пита кое е това момиче — с досада обясни Артър.
— Знам добре какво съм казала — сопна се Дорийн с по-привичния говор на човек, отраснал в Анкх-Морпорк. — Откровено казано, ако оставех всичко на тебе, щяхме да се излагаме час по час…
— Името ми е Людмила — представи се момичето.
— Много ми е приятно — любезно изрече графиня Несерато. Подаде ръка, която несъмнено щеше да е тънка и бледа, ако не беше розова и дебеличка. — Радваме зе да зрещнем звежа кръв. Ако ви зе приизка да хапнете кучешка бизквитка, нашата врата е винаги отворена за ваз.
Людмила се озърна към Уиндъл.
— Да не ми е написано на челото?
— Те са по-особени хора — кротко я успокои той.
— И аз предположих — хладнокръвно го увери момичето. — До днес не познавах човек, който носи театрална пелерина денем.
— Пелерината е задължителна — заяви граф Артър. — Заради крилете, ако ме разбирате. Вижте…
Разпери пелерината с драматичен жест. Кратко всмукване и във въздуха увисна малък дебел прилеп. Той погледна надолу, писна гневно и заби нос в земята. Дорийн го вдигна за краката и го изтупа.
Нов шум и Артър си възвърна предишния облик с главата надолу.
— Има нужда от засилване, така да се каже — обясни Дорийн. — Ако е по-ниско от втория етаж, не успява да набере скорост.
— Извинете — намеси се Уиндъл. — Музиката не ви ли влияе?
— Само ме смъдят зъбите от нея — сърдито отвърна Артър. — Едва ли е нужно да ви обяснявам, че за един вампир това никак не е приятно.
Уиндъл наблюдаваше тълпата. Никой дори не поглеждаше към членовете на „Ново начало“.
— Те сякаш… Те зякаш чакат нещо — установи Дорийн.
— Стряскащо — промълви Людмила.
— Няма лошо — вдигна рамене Дорийн. — И ние зме зтрязкащи.
— Господин Пунс иска да влезе в тази купчина.
— Браво на него — зарадва се Артър. — Нека ги накара да спрат гадната музика.