— Но вътре може би има гибелни опасности! — упорстваше Людмила.
Уиндъл плесна с ръце и ги потри замислено.
— Ето в какво е нашето предимство…
Навлезе в сиянието.
Светлината сякаш се и мънкаше отвсякъде и безмилостно заличаваше всяка сянка. Беше несравнимо по-ярка от слънчевите лъчи, но по нищо не приличаше на тях заради синия си оттенък, който режеше очите като нож.
— Графе, добре ли сте?
— Всичко е наред — увери го Артър.
Лупин заръмжа.
Людмила дръпна една метална плетеница.
— Отдолу има… мрамор. А може би само прилича на мрамор. Оранжев. — Плъзна ръка по повърхността. — И е топъл. Мраморът обикновено не е топъл, нали?
Уиндъл клекна непохватно, за да огледа пода.
— Не вярвам някой да е построил туй чудо… — промърмори на себе си.
„Пукнатини. Трябва да има пукнатини. Ръбове, пролуки, където едно парче е снадено с друго. Не е обичайно всичко да е цяло. И малко лепкаво.“
А, ето и някакъв ръб. Не в тесния смисъл на думата. Мраморът ставаше прозрачен като прозорец и откриваше изглед към друго ярко осветено пространство. Вътре имаше някакви неща, неясни и наглед стопени, но при тях не можеше да се влезе отникъде.
Уиндъл плъзна пръсти по прозрачната повърхност. Тук всичко беше на правоъгълници. Имаше ъгли, а от двете страни на коридора се редяха прозрачни части от стените. И антимузиката изобщо не спираше.
Не би могло да е живо, нали? Живите твари обикновено са… по-закръглени.
— Какво ще кажеш, Лупин?
Лупин излая.
— Хъм. Не ми помагаш много.
Людмила приклекна до Уиндъл.
— Как така никой не го е построил?
Той се почеса по темето.
— Не съм сигурен… но си мисля, че… това нещо е избълвано.
— Избълвано ли?! Как? От кого?!
Озърнаха се. Една количка изхвърча от страничен тунел, подхлъзна се и изчезна в отсрещно разклонение на коридора.
— Да не е от тях? — промълви Людмила.
— Едва ли. Струва ми се, че те са по-скоро слуги. Като при мравките. Или в пчелен кошер.
— Това ли е медът в такъв кошер?…
— Не знам. Но още не е узряло. Като гледам, не е съвсем завършено. И никой да не докосва нищо.
Продължиха напред. Коридорът свършваше в широка ярка кухина с таван като купол. Стълби се изкачваха и слизаха към други етажи, имаше фонтан и цяла горичка от растения в саксии с твърде благоденстващ вид, за да са истински.
— Нали е много приятно за окото? — зарадва се Дорийн.
— Все си мисля, че тук трябва да има хора — промърмори Людмила. — На тълпи.
— Поне знам, че има магьосници. Половин дузина от тях не могат да изчезнат безследно.
Петимата се скупчиха в по-плътна групичка. В коридора, по който дойдоха, лесно биха се разминали два слона.
— Как мислите, не е ли най-добре да си излезем? — предложи Дорийн.
— Каква полза? — вдигна рамене Уиндъл.
— Поне няма да сме тук.
Уиндъл се въртеше на място и броеше. От площадката под купола започваха пет коридора.
— Предполагам, че е същото и горе, и долу…
— Тук е много чисто — нервно отбеляза Дорийн. — Нали, Артър?
— Да, много е чисто.
— Какъв е този шум? — учуди се Людмила.
— Шум ли?
— Сякаш някой смуче нещо.
Артър се озърна с внезапно пробудил се интерес.
— А, не съм аз.
— От стълбите е — осведоми ги Уиндъл.
— Не се занасяйте, господин Пунс. Стълбите не смучат.
Уиндъл погледна надолу.
— Тези го правят.
Стъпалата бяха черни и приличаха на река, стичаща се нагоре по склона. Тъмното вещество излизаше изпод пода и се превръщаше в подобия на стъпала, които се изкачваха по наклонената плоскост, а накрая пак се скриваха под пода някъде горе. С появата си издаваха бавно ритмично „шлюп-шлюп“, все едно някой изследва с език особено дразнеща дупка в зъба си.
— Знаете ли — изрече Людмила, — че това може би е най-неприятната гледка в живота ми?
— Виждал съм по-гадни неща — сподели Уиндъл. — Но и от туй ме втриса. Нагоре ли ще тръгнем или надолу?
— Искате да стъпите на това?
— Не искам. Но магьосниците не са на тоя етаж, а ако не стъпим, трябва да се плъзгаме по парапета. Погледнахте ли го по-отблизо?
Взряха се в парапета и Дорийн подхвърли неспокойно:
— Май има повече смисъл да тръгнем надолу.
Слязоха безмълвно. Артър пльосна там, където стъпалата влизаха под пода.
— Ужасно се уплаших, че ще завлекат и мен — оправда се гузно и огледа новото място. — Голямо е. Просторно.
Людмила пристъпи към най-близката стена.
— Има повече стъкло, отколкото съм виждала през живота си. И тези прозрачни правоъгълници малко ми напомнят за магазини. Глупаво ли звучи? Грамаден магазин, съставен от множество малки магазинчета.