Погледна нагоре.
Всички останали сториха същото.
— Някъде от тавана е — откри той. — Трябва да го намерим веднага!
— Там има само светещи плочи — възрази Людмила.
— Търси нещо друго!
— Но музиката звучи отвсякъде!
— А какво е онова черно кръгче? — намеси се Артър.
— Къде?
— Ей там — посочи графът.
— Добре, двамата с Рег ще ти помогнем…
— На мен ли?! Не понасям да съм на високо!
— Нали уж се превръщаш в прилеп?
— Да, и то в крайно изнервен!
— Стига си се вайкал. Тъй… едната подметка тук, сега ръката ти там, стъпи с другия крак върху рамото на Рег…
— И внимавай кракът ти да не мине през рамото ми — предупреди господин Шу.
— Не ми харесва! — изпъшка Артър, когато го повдигнаха.
Дорийн за миг откъсна свирепия си поглед от настъпващите колички.
— Артър! Благородството задлъжнява… или беше задължава…
— Това да не е някакъв вампирски шифър? — шепнешком се учуди Рег.
— Означава нещо като „Графът трябва да прави онуй, що подобава на граф“ — преведе Уиндъл.
— Граф, а?! — фучеше клатушкащият се Артър. — Изобщо да не бях слушал онзи адвокат! Да бях предвидил, че нищо хубаво няма в дълги кафяви пликове! И между другото не мога да се протегна до гадното нещо!
— Защо не подскочиш? — подкани го Уиндъл.
— А ти защо не умреш?
— Не мога.
— И аз не мога.
— Тогава отлети догоре. Превърни се в прилеп.
— Няма начин да набера скорост!
— Бихте могли да го подхвърлите като стреличка за мишени — вметна Людмила.
— Я стига! Аз съм граф!
— Току-що се оплака, че не искаш да бъдеш граф — меко напомни Уиндъл.
— Така е на земята, но щом ще ме мятате като фризби…
— Артър! Прави каквото ти казва господин Пунс!
— Не виждам защо…
— Артър!
В облика си на прилеп Артър се оказа учудващо тежък. Уиндъл го държеше за ушите като уродлива топка за боулинг и се мъчеше да се прицели.
— Не забравяй, че принадлежа към застрашен от изчезване вид! — изцвърча прилепът, когато Уиндъл замахна.
Хвърли точно. Артър изпърха до диска в тавана и заби ноктите си в него.
— Можеш ли да го помръднеш?
— Не!
— Тогава се хвани здраво и пак се преобрази в човек.
— Не!
— Ние ще те хванем.
— Не!
— Артър! — изкрещя Дорийн, която отпъждаше настъпваща количка.
— Добре, де.
За миг всички видяха Артър Уинкингс, вкопчен измъчено в тавана, после рухна върху Уиндъл и Рег, притиснал диска към гърдите си.
Музиката спря отведнъж. От разкъсаната дупка горе се посипаха розови гъвкави тръби, които падаха навити върху Артър и му придаваха вид на порция твърде евтини спагети с топчета кайма. В първия миг фонтаните като че засмукаха водата обратно, после пресъхнаха.
Количките се запънаха. Задните се блъскаха в предните с жално дрънчене.
От дупката още се изсипваха тръби. Уиндъл вдигна една навивка. Имаше неприятен розов оттенък и лепнеше.
— Какво е това според вас? — попита Людмила.
— Според мен — отвърна Уиндъл — най-добре е веднага да се махнем оттук.
Подът затрепери. Фонтаните изхвърлиха струи изпарения.
— Дори още по-бързо — добави Уиндъл.
Архиканцлерът изстена. Деканът тупна по корем. Другите се задържаха на крака, макар и неустойчиво.
— Опомнят се — установи Людмила. — Но като ги гледам, не могат да се качат по стъпалата.
— Мисля, че никой не бива и да помисля за стъпалата — уточни Уиндъл. — Погледни ги.
Вече нямаше подвижни стъпала. Лъщяха черно в светлината без сенки.
— Разбирам — кимна Людмила. — По-скоро бих ходила в блато.
— И вероятността да оцелееш щеше да е по-голяма.
— Няма ли някоя гладка рампа? Откъде минават количките?
— Навреме се сети.
Людмила се загледа преценяващо в телените кошници, които се мотаеха безцелно.
— Май се сещам още нещо…
Докопа една плъзгаща се край нея дръжка. Количката се възпротиви за миг, но не получи никакви заповеди и се укроти.
— Който може да ходи — ще ходи, другите ще ги бутаме — заяви тя. — Ела насам, дядко.
С леко побутване тя накара Ковчежника да се свие в количката. Деканът бе стоварен върху него.18
— А сега накъде? — попита Дорийн.
Две плочки се надигнаха и около тях се разстла гъста сивкава пара.
— Трябва да е никъде към края на коридорите — предположи Людмила. — Да вървим.
— Как мислите, не нанесохме ли излишни щети? — обезпокои се Артър. — Дали да не оставим бележка…
— Ъхъ, ако искаш, тутакси ще напиша нещо на стената — съгласи се Рег Шу.
Хвана дръжката на немощно инатяща се количка-работник и така я фрасна в близката колона, че колелцата й се разлетяха.