Уиндъл проследи с поглед как клуб „Ново начало“ пое нагоре по един коридор, тикайки колички с магьосници първо качество.
— Брей, брей… Толкова просто било. Не направихме кой знае какво. Почти нямаше напрегнати моменти.
Понечи да тръгне, но не успя да мръдне.
Розови тръби се измъкваха от пода и вече се увиваха стегнато около краката му.
Още плочки подскачаха във въздуха. Стъпалата се пръснаха и откриха тъмна, назъбена и преди всичко жива тъкан, която ги бе задвижвала. Стените туптяха и хлътваха навътре, мраморът се напукваше, под него се подаваше нещо алено-розово.
„Разбира се — отбеляза мъничка невъзмутима част от съзнанието на Уиндъл, — тези неща не са наистина реални. И сградите не са наистина живи. Всичко е само метафора, но в момомента метафорите са като запалени свещи в цех за фойерверки.“
„И щом стигнах дотук, що за твар е тяхната царица? Може да е като пчелата-майка, само че тая тук е също и целият кошер. Или като оня наутилус, който си уголемява черупката, докато расте. А като гледам как се разкъсват подовете, твърде много прилича на ужасно ядосана морска звезда.“
„Питам се обаче как ли градовете се бранят от такава напаст? Обикновено живите същества постигат накрая някаква защита срещу хищниците. Отрови, жила, шипове и какво ли не.“
„Тук и сега май аз съм защитата. Старото жило Уиндъл Пунс.“
„Поне мога да се погрижа другите да се измъкнат живи и здрави. Я сега тая твар да усети, че съм тук…“
Той се наведе, сграбчи с двете си ръце пулсиращите тръби и дръпна с все сила.
Яростният чегъртащ вой на царицата се чу чак в Университета.
Буреносните облаци се събираха към хълма, трупаха се и надвисваха с изумителна бързина. Някъде в ядрото им проблясваха мълнии.
— ТВЪРДЕ МНОГО ЖИВОТ СЕ Е СЪБРАЛ НАОКОЛО — отбеляза Смърт. — НЕ ЧЕ СЕ ОПЛАКВАМ. КЪДЕ Е ДЕТЕТО?
— Сложих я в леглото. Вече спи нормално.
Мълния се заби във възвишението. Последва тракане и стъргане някъде недалеч.
Смърт въздъхна.
— А, ОЩЕ МЕЛОДРАМА.
Заобиколи плевнята, за да вижда по-добре тъмните ниви. Госпожица Флитуърт го следваше по петите, сякаш й служеше като щит срещу незнайните опасности.
Синьо сияние пращеше зад живия плет. И се движеше.
— Туй пък какво е?
— ДОСКОРО БЕШЕ КОМБИНИРАНАТА ЖЪТВАРКА.
— Беше ли? А сега какво е?
Смърт се взря в събралите се зрители.
— СЕГА Е ЖАЛКИЯТ ГУБЕЩ В ИГРАТА.
Жътварката наближаваше устремно през подгизналите поля, прътите развяваха зеблото, лостовете мърдаха сред нажежено син ореол. Тегличите за коня се мятаха безполезно.
— Но как върви без кон? Нали вчера я теглеше кон!
— НЯМА НУЖДА ОТ НЕГО.
Той пак се озърна към сивите зрители. Вече се рееха в няколко редици.
— Бинки още е на двора. Да вървим!
— НЕ.
Комбинираната жътварка ускоряваше към тях. Свистенето на остриетата се превръщаше във вой.
— Да не е ядосана, че й открадна брезента?
— ОТКРАДНАХ Й НЕ САМО БРЕЗЕНТА.
Смърт се ухили на зрителите. Взе косата, повъртя я в ръцете си и щом се увери, че погледите им са приковани в нея, я пусна да падне на земята.
И скръсти ръце.
Госпожица Флитуърт го дръпна за наметалото.
— Ей, защо ти щукна да го правиш?
— ЗА ДА ИМА МЕЛОДРАМА.
Жътварката стигна до портата и нахлу през нея в облак стърготини.
— Уверен ли си, че ще се отървем невредими?
Смърт кимна.
— Тогава всичко е наред.
Колелата на жътварката не се виждаха ясно заради скоростта.
— ВЕРОЯТНО — подхвърли той.
И тогава…
… нещо в машината се спраска.
Жътварката още напираше, но на парчета. От осите й се издигаха фонтани искри. Няколко вала и мотовилки успяха да останат скрепени помежду си и отлетяха на тласъци от забавящия устрема си метален хаос. Кръгът със сърповете се откъсна, разби остатъците от машината и се затъркаля по полето.
Имаше трясък, дрънчене, накрая и самотен тенекиен удар — звуковото съответствие на прословутия чифт празни димящи ботуши.
Настъпи тишина.
Смърт невъзмутимо посегна надолу и улови вал със сложни гърбици, литнал към краката му. Беше огънат под прав ъгъл.
Госпожица Флитуърт надникна иззад гърба му.
— Какво стана?
— СМЯТАМ, ЧЕ ЕКСЦЕНТРИКЪТ ПОСТЕПЕННО ПРИПЛЪЗНА ПО ОСТА И СЕ ЗАКАЧИ ВЪВ ФЛАНЦОВИЯ ШПУНТ, КОЕТО ИМАШЕ КАТАСТРОФАЛНИ ПОСЛЕДСТВИЯ.
Смърт се вторачи дръзко в сивите зрители. Един по един те изчезваха.
Той си взе косата.
— А СЕГА ТРЯБВА ДА ТРЪГВАМ.
Госпожица Флитуърт като че се втрещи.
— Какво?! Просто тъй?
— ИМЕННО. ПРОСТО ТАКА. ИМАМ МНОГО РАБОТА ЗА ВЪРШЕНЕ.