— И няма ли да те видя повече? Исках да кажа…
— О, ДА. СКОРО. — Той потърси по-подходящи думи и след малко се примири. — ОБЕЩАВАМ ТИ.
Смърт повдигна края на наметалото си и бръкна в джоба на работните дрехи, които още носеше отдолу.
— КОГАТО ГОСПОДИН СИМНЕЛ ДОЙДЕ СУТРИНТА ДА СЪБЕРЕ ПАРЧЕТИИТЕ, ВЕРОЯТНО ЩЕ ПОТЪРСИ ТОВА.
Пусна нещо малко в ръката й.
— Какво е?
— ВТУЛКА ОСМИ НОМЕР.
Смърт тръгна към коня си, но си спомни нещо.
— ОСВЕН ТОВА МИ ДЪЛЖИ ПОЛОВИН ПЕНИ.
Ридкъли поотвори едното си око. Наоколо се щураха хора. Виждаше светлини и оживено суетене. Мнозина говореха едновременно.
Стори му се, че седи в много неудобна и тясна плоскодънна лодка, а около главата му бръмчат чудати буболечки.
Чуваше мрънкането на Декана, пъшкането и охкането наблизо несъмнено излизаха от устата на Ковчежника. Говореше някаква млада жена. Някой се грижеше за някого, но на него не обръщаха внимание. Е, щом е така, той щеше да се погрижи някой да се погрижи за него.
Разкашля се гръмогласно.
— Защо не опитате — обърна се към целия жесток свят — да сипете насила в устата ми няколко капки бренди?
Пред очите му се изпречи плашещо видение, вдигнало фенер над главата си. Имаше лице пети размер в кожа тринадесети размер. Видението разтревожено промълви:
— Ууук?
— А, ти ли си бил…
Ридкъли припряно се помъчи да седне, за да не му направи Библиотекарят изкуствено дишане.
Объркани спомени се премятаха в ума му. Появи се стена от дрънчащ метал, после всичко стана розово, а накрая… музика. Несекваща музика, чиято единствена цел беше да превърне мозъка в стърган кашкавал.
Изви глава и погледна зад себе си. Някакво здание, около което се тълпяха хора. Беше приплеснато и сякаш се вкопчваше в земята по смущаващо животински начин. За миг му се стори, че ако беше възможно да повдигнат единия край на постройката, щеше да се чуе „пук-пук-пук“ от отлепените смукала. Сградата бълваше светлина, изпарения се кълбяха от вратите й.
— Ридкъли се свести!
Появиха се още лица. Той поумува: „Няма карнавал, значи не носят маски… Леле-мале…“
Зад тях дъднеше Деканът:
— Предлагам да скалъпим Сеизмичния реорганизатор на Херпети и да го запратим през вратата. И край на проблемите.
— Не! Твърде близо сме до градските стени! Достатъчно е да пуснем Привличащата точка на Куондум на подходящо място…
— А защо да не опитаме с Огнената изненада на Съмпджъмпър? — обади се Ковчежникът. — Най-добре е да изпепелим всичко…
— Тъй ли? Тъй ли било, а? Ти пък какво разбираш от военна тактика?
Ридкъли се отблъсна от телените стени на количката.
— Имате ли нещо против да ми обясните какво става тук, по… пусто да остане?
Людмила излезе пред членовете на клуб „Ново начало“.
— Трябва да ги укротите, Архиканцлер! — настоя тя. — Обсъждат как да унищожат големия магазин!
И други отвратителни спомени се пробудиха в главата на Ридкъли.
— Много свежа идея — заяви той.
— Но господин Пунс още е вътре!
Ридкъли напрегна очите си, за да огледа по-ясно светещата сграда.
— Кой, мъртвият Уиндъл Пунс ли?!
— Щом се усетихме, че не е с нас, Артър пак отлетя вътре и каза, че Уиндъл се бори с нещо, измъкнало се от стените! На излизане минахме покрай много колички, но не ни закачаха! Той се постара да ни пропуснат!
— Кой, мъртвият Уиндъл Пунс ли?!
— Не бива да разнебитвате това място, щом един от вашите магьосници е там!
— Кой, мъртвият Уиндъл Пунс ли?!
— Да!
— Но той умря — смотолеви Ридкъли. — Нали? Сам ни каза, че е умрял.
— Ха! — изсумтя същество с далеч по-малко кожа по себе си, отколкото на Ридкъли му се искаше да вижда. — Типично. Нагъл витализъм. Хващам се на бас, че ако вътре беше някой от живите, непременно щяха да го спасят.
— Но той искаше… дори копнееше да…
Ридкъли се оплете. Много неща му се изплъзваха, но за хора като Ридкъли подобно затруднение не трае дълго. Той беше простодушен. Това не означава и тъп. Просто мислеше добре, когато успееше да отреже и захвърли всички умствени финтифлюшки от проблема.
Съсредоточи се върху единствения основен факт. Един магьосник (поне формално оставаше такъв) беше загазил. Това го подтикваше към действие. Въпросът „жив или мъртъв“ Можеше да почака.
Но някаква дреболия го смущаваше.
— Казвате, че… Артър… отлетял?…
— Здравейте.
Ридкъли се обърна и примига бавно.
— Хубави зъби си имате.
— Благодаря — отвърна Артър Уинкингс.
— Собствени са, нали?
— О, да.
— Изумително. Разбира се, не се съмнявам, че ги миете редовно.