Количката рикошира като куршум от стената и се понесе в друга посока.
— Декане, докъде стигна със заклинанията? — процеди през зъби Архиканцлерът. — Трудно се бута тая пущина…
Деканът промърмори още няколко думи и размаха ръце в пресилено властни жестове. От пръстите му изскочиха октаринови пламъци и потънаха някъде в мъглата.
— Ий-хо-у! — кресна той.
— Декане…
— Да, Архиканцлер?
— Онуй, дето ти казах за „Ъхъ!“…
— Да? Да?
— Включи в забраната и „Ий-хо-у!“. Непременно.
Деканът провеси нос.
— Тъй ли… Добре, Архиканцлер.
— И защо не гърми и не трещи?
— Нагласих кратко закъснение. Предположих, че ще е най-добре първо да излезем, преди нещо да се случи.
— Много прозорливо.
— Уиндъл, скоро ще те изведем оттук — обеща Рег Шу. — Не зарязваме хората си в беда. Нали в това е…
Подът се надигна пред тях.
После и зад тях.
Онова, което излезе изпод разтрошените плочки, или нямаше форма, или се сдобиваше с всевъзможни форми едновременно. Гърчеше се яростно и плющеше с тръбите си към тях.
Количката изскърца от рязкото спиране.
— Декане, останаха ли ти още магии?
— Ъ-ъ… не, Архиканцлер.
— А заклинанията, които трябваше да избухнат?…
— Всеки момент, Архиканцлер.
— Значи… каквото и да се случи… ще сполети и нас?
— Да, Архиканцлер.
Ридкъли потупа Уиндъл по главата.
— Съжалявам.
Уиндъл се обърна непохватно към коридора.
Имаше нещо зад царицата. Наглед беше най-обикновена врата на спалня, местеща се на ситни стъпки, сякаш стоящият зад нея я буташе внимателно, за да остане скрит.
— Какво е това? — промълви Рег.
Уиндъл се понадигна в количката, колкото можа.
— Шлепел!
— О, стига, де… — отегчи се Рег.
— Туй си е Шлепел! — кресна Уиндъл. — Шлепел! Ние сме! Ще ни помогнеш ли да излезем?
Вратата спря. След миг отлетя встрани.
Шлепел се изправи в целия си ръст.
— Здрасти, господин Пунс. Здрасти, Рег.
Всички зяпаха косматото туловище, което едва се вместваше в коридора.
— Ъ-ъ, Шлепел… — трепна гласът на Уиндъл. — Можеш ли… да ни разчистиш път за излизане?
— Няма проблеми, господин Пунс. За приятели съм готов на всичко.
Длан с размерите на ръчна количка разцепи мъглата и разкъса преградата с неимоверна лекота.
— Ей, я ме вижте какво мога! — зарадва се Шлепел. — Бяхте прави. Един караконджул има нужда от врата, колкото и рибата от велосипед! Ще го кажа ясно и просто — аз съм…
— И може ли да се отместиш мъничко, моля?
— Сега, сега. Ех, че забавно!
Шлепел пак замахна към царицата.
Кошницата на колелца се ускори светкавично.
— А ти най-добре ела с нас! — провикна се Уиндъл, преди Шлепел да се скрие в мътилката отзад.
— Няма нужда! — спря го Архиканцлерът. — Повярвай ми. И какъв беше тоя все пак?
— Караконджол — осведоми го Уиндъл.
— Нали уж ги имало само в килери и други тъмни места?
— Той излезе от килера — гордо обяви Рег Шу. — И намери себе си.
— Нямам нищо против поне ние да го изгубим отново.
— Не можем да го зарежем там…
— Можем! — кресна Ридкъли. — Можем!
Зад тях отекна шум като от избухване на блатен газ. Озари ги зелена светлина.
— Заклинанията вече действат! — кресна Деканът. — По-живо!
Количката изхвърча от изхода и нахълта в хладната нощ със скимтене на прегрети колелца.
— Ъхъ! — изрева Ридкъли на пръскащата се пред тях тълпа.
— Това означава ли, че и аз мога да извикам „Ъхъ!“? — тутакси попита Деканът.
— От мен да мине. Ама само веднъж. На всекиго се позволява по веднъж.
— Ъхъ!
— Ъхъ! — обади се като ехо Рег Шу.
— Ууук!
— Ъхъ! — изграчи Уиндъл Пунс.
— Ъхъ! — избоботи Шлепел.
(А в мрака, където се навъртаха най-малко хора, хилавата фигура на господин Иксолит, последният оцелял банши в целия свят, се прокрадна към подскачащата сграда и срамежливо пъхна под вратата бележка: „УУУУиииУУУиииУУУиии.“)
Количката спря на секундата. Никой не се обърна. Рег смънка бавно:
— Ти си зад нас, нали?
— Познахте, господин Шу — щастливо потвърди Шлепел.
— Май трябва да се тревожим, ако е пред нас — поклати глава Ридкъли. — Или пък е по-зле да знаем, че винаги ще е зад нас?
— Ха! Познавам поне един караконджул, който приключи с килерите и мазетата — оповести Шлепел.
— Колко жалко — побърза да се намеси Уиндъл Пунс. — Имаме много големи подземия в Университета.
Шлепел помълча. После попита придирчиво:
— Колко големи?
— Огромни.
— Виж ти. А плъхове?
— Само плъхове да бяха… Пълно е с избягали демони и други чудесии. Долу направо гъмжи от тях.