— Какво правиш?! — засъска му Ридкъли. — Говориш за нашите подземия!
— Да не го предпочиташ под леглото си? — прошепна Уиндъл. — Или да се мъкне през цялото време зад гърба ти?
Архиканцлерът кимна примирено.
— Да, бе, ония плъхове наистина станаха страшна напаст — потвърди на всеослушание. — Някои май са дълги… по две стъпки, а, Декане?
— Три стъпки — поправи го Деканът. — Най-малко.
— И се топят в устата като масло — добави Уиндъл.
Шлепел се замисли.
— Щом казвате… — склони неохотно. — Може да се отбия там и да хвърля един поглед.
Грамадният магазин едновременно избухна и пропадна навътре. Почти невъзможно е тази гледка да бъде постигната без стъписващ бюджет за компютърни ефекти… или без три заклинания, пречещи си взаимно. На зяпачите им се стори, че някакъв огромен облак набъбва, но и се отдалечава толкова бързо, че след миг остана само свиваща се точица. Стените се огънаха и бяха всмукани. Пръст от изтормозената равнина изригна и потъна във вихрушката. Диво гръмна антимузиката, но секна в същата секунда.
После остана само кално поле.
И от утринното небе падаха като сняг хиляди бели люспици. Плъзгаха се безшумно във въздуха и кротичко се сипеха върху тълпата.
— Дано не е пръснало семена… — отрони Рег Шу.
Уиндъл сграбчи една люспица. Беше грубо подобие на правоъгълник, неравно и петнисто. Със сериозната помощ на въображението си човек можеше да разчете думи на него:
РАЗПРОДАЖБ
ПОРАДИ ЗАКРИВАНЕ
ВСИЧКО АД СЕ РЗАГРАБИ!
— Не — врътна глава Уиндъл. — Може и без туй.
Отпусна се на гръб усмихнат. Никога не е късно да си поживееш добре.
А когато не останаха зяпачи, последната оцеляла телена количка в Света на Диска затрака скръбно в забравата на нощта, изгубена и самотна.19
— Кву-кру-ми-бу!
Госпожица Флитуърт седеше в кухнята.
Чуваше Нед Симнел и чирака му, които омърлушено събираха оплетените парчетии на комбинираната жътварка. Още неколцина уж им помагаха, но всъщност използваха повода да огледат навсякъде в стопанството. Тя нареди чаши чай на поднос и им го остави.
Седеше, опряла брадичка на дланите си, и рееше поглед.
Някой потропа на отворената врата. Показа се червендалестото лице на Чучура.
— Моля, госпожице Флитуърт…
— Хъм?
— Моля, госпожице Флитуърт, чуйте ме! Конски скелет се разхожда в плевнята и яде сено!
— Как тъй?
— Ама сеното пада през кокалите!
— Сериозно? Значи ще го задържим. Поне ще ни излиза евтино да го изхранваме.
Чучура постоя още малко, пръстите му мачкаха шапката.
— Добре ли сте, госпожице Флитуърт?
— Добре ли сте, господин Пунс?
Уиндъл зяпаше отнесено.
— Уиндъл? — обади се и Рег Шу.
— Хъм?
— Преди малко Архиканцлерът те питаше искаш ли да пийнеш нещо.
— Той иска чаша дестилирана вода — съобщи госпожа Кейк.
— Какво? Просто вода? — усъмни се Ридкъли.
— Точно това иска — потвърди тя.
— Бих искал чаша дестилирана вода, моля — промълви Уиндъл.
Госпожа Кейк излъчваше самодоволство. Тоест излъчваше го онази част от нея, която се виждаше между шапката и чантата. А тази чанта в известен смисъл уравновесяваше шапката с размерите си — когато госпожа Кейк я сложеше в скута си, трябваше да протяга ръце нагоре, за да хване дръжките. Щом чу, че дъщеря й е поканена в Университета, реши и тя да дойде. Госпожа Кейк открай време смяташе, че поканата към Людмила е покана и към майката на Людмила. Навсякъде е пълно с такива майки и изглежда нищо не помага срещу тях.
Магьосниците се опитваха да забавляват членовете на „Ново начало“, които на свой ред се опитваха да открият нещо приятно в случката. Беше от онези съмнително смислени светски сбирки, изпълнени с дълги паузи, прокашляне и откъслечни реплики като „Времето е много приятно, нали?“.
— Уиндъл, ти май се отнесе нанякъде — вметна Ридкъли.
— Просто съм малко уморен, Архиканцлер.
— Пък аз си мислех, че вие, зомбитата, изобщо не спите.
— Все пак съм уморен — вдигна рамене Уиндъл.
— Сигурен ли си, че не искаш да опитаме пак с погребението и останалото? Тоя път ще изпипаме всичко както си му е редът.
— Благодаря, но не искам. Май животът като неумрял не ми приляга. — Уиндъл стрелна с поглед Рег Шу. — Съжалявам, че го казвам. Не мога да си представя ти как издържаш — усмихна му се смутено.
— Имаш пълното право да си жив или умрял по собствен избор — непреклонно заяви Рег.
— Човекът Колкото Кофа рече, че хората пак умирали нормално — намеси се госпожа Кейк. — Вероятно и ти ще се уредиш някак.
19
На онези светове, където хипермаркетът е познат като форма на живот, мнозина смятат, че хората зарязват телените кошници на колелца в затънтени ъгълчета, затова трябва да бъдат наемани цели отряди млади мъже, които да ги събират и откарват обратно. Това е твърде далеч от истината. Всъщност тези млади мъже са ловци, които дебнат своите потракващи жертви из пущинака, улавят ги, сломяват съпротивата им, дресират ги и ги обричат на живот в робство. А може и да не е така.