Уиндъл се озърташе.
— Тя изведе твоето куче на разходка — добави госпожа Кейк.
— Къде е Людмила? — въпреки това попита Уиндъл и се подсмихна накриво.
Ясновидството й понякога му опъваше нервите.
— Ще се радвам, ако има кой да се грижи за Лупин, когато… аз си отида — подхвърли той. — Питах се дали бихте го приютили?
— Е, знам ли… — поколеба се тя.
— Но той е… — подхвана Рег Шу, обаче го спря погледът на Уиндъл.
— Да ти призная, ще ми олекне да имаме куче вкъщи — сподели госпожа Кейк. — Все се тревожа за Людмила. Всякакви хора има наоколо.
— Но вашата дъщ… — пак започна Рег.
— Млъкни, Рег! — скастри го Дорийн.
— Значи се разбрахме — успокои се Уиндъл. — А случайно да имате панталон в дома си?
— Какво?
— Имате ли панталон в дома си?
— Ами трябва да е останал някакъв от покойния господин Кейк, но защо…
— Извинете — смънка Уиндъл. — Пак се отплеснах. Често вече не знам какво приказвам.
— А, ясно! — бодро възкликна Рег Шу. — Всъщност искате да кажете, че когато той…
Дорийн безмилостно заби лакътя си в ребрата му.
— Ох… Извинете — спря се Рег. — Не ми обръщайте внимание. Ще взема да си загубя и главата някой ден, ако не я пришивам редовно.
Уиндъл се облегна в креслото и затвори очи. До ума му стигаха само късчета от разговорите. Артър Уинкингс питаше Архиканцлера кой доставя зеленчуци на Университета. Чуваше, че Ковчежникът се жалва колко скъпо щяло да струва изтребването на оживелите ругатни, които някак оцеляха въпреки всички премеждия и се настаниха в сумрака под тавана. Напрегнеше ли съвършения си слух, дори долавяше жизнерадостните вопли на Шлепел дълбоко в подземията.
Нямаха нужда от него. Най-после. Светът не се нуждаеше от Уиндъл Пунс.
Той се надигна кротичко и се затътри към вратата.
— Ще поизляза малко — рече им през рамо. — Но може и да се забавя.
Ридкъли му кимна разсеяно и пак се заслуша в съветите на Артър, че в Голямата зала трябвало да налепят тапети, имитиращи чамова ламперия.
Уиндъл затвори вратата и се облегна на дебелата хладна стена.
Да, бе. Остана едно нещо…
— Тук ли си, Човеко Колкото Кофа?
— Как позна?
— Обикновено се навърташ наблизо.
— Хе-хе, голяма каша забърка! Имаш ли представа каква история ще почне от следващото пълнолуние?
— Да, знам. Предполагам, че и те се досещат.
— Но той ще се превърне във вълк-човек.
— А тя — в жена-вълчица.
— Прав си, да, но що за връзка ще бъде тая — една седмица от всеки четири?
— Може би имат не по-малък шанс за щастие от повечето хора. Животът не е идеален, Човеко Колкото Кофа.
— На мен ли го казваш?
— Чуй… Може ли да ти задам един личен въпрос? Много ми се иска да знам…
— Хъ…
— В края на краищата отново разполагаш сам с цялата астрална плоскост.
— Питай, щом ти е толкоз интересно.
— Защо са те нарекли Човек Колкото…
— Туй ли било? Очаквах сам да се досетиш, какъвто си хитроумен. В нашето племе по традиция получаваме имената си според първото нещо, което майката види извън своя вигвам след раждането. Името ми е съкратено от Човек, Полял Две Кучета С Вода, Колкото Събира Една Кофа.
— Не ти е повървяло много — отбеляза Уиндъл със съчувствие.
— Ами, не е зле — увери го Човекът Колкото Кофа. — По-добре съжали моя брат-близнак. Майка ни надникнала навън десет секунди по-рано, за да избере неговото име.
Уиндъл Пунс поумува.
— Не ми казвай, нека се досетя сам. Да не е Две Хапещи Се Кучета?
— Две Хапещи Се Кучета ли? Две Хапещи Се Кучета?! Ха, той би дал да му отрежат дясната ръка, за да носи името Две Хапещи Се Кучета!
Историята на Уиндъл Пунс стигна до своя край значително по-късно, ако под „история“ се подразбира всичко, на което бе дал началото. Например селяните от планините Овнерог, които познават истинския танц „Морис“, вярват, че никой не умира окончателно, преди да стихнат отгласите му в света. Жив е, докато не спре навитият от ръката му часовник, докато не узрее налятото в бъчвите вино, докато не бъде ожънато засятото жито. Те казват, че времето от раждането до смъртта е само ядрото на нечие съществуване.
Уиндъл крачеше в мъгливия град към срещата, която очакваше още от раждането си, и предчувстваше какъв ще е окончателният завършек на живота му.
Щеше да настъпи след няколко седмици със следващото пълнолуние — своеобразно приложение към живота на Уиндъл Пунс, роден през годината на Важния триъгълник във Века на Трите въшки (придържаше се към стария календар с древните имена вместо към модното летоброене с числа) и починал в годината на Абстрактната змия във Века на плодния прилеп… да, де, приблизително.