— ДАЙТЕ МИ МНОГО.
— Орхидеи или рози?
— И ОТ ЕДНИТЕ, И ОТ ДРУГИТЕ.
Пръстите на Друто се виеха гъвкаво като змиорки в олио.
— Питам се дали бихте проявил интерес към тези великолепни съцветия на Нервоза глориоза…
— МНОГО И ОТ ТЯХ.
— Ако почитаемият господин може да си го позволи, бих му предложил единствения екземпляр от извънредно рядката…
— ДА.
— Може би и…
— ДА. ОТ ВСИЧКО. С ПАНДЕЛКА.
Когато камбанката изпрати със звън купувача, Друто се взря в монетите на дланта си. Повечето бяха проядени от корозия, всички до една бяха непознати, а две от тях — златни.
— Кхъ… Това ме удовлетворява напълно…
Стресна го меко шумолене.
По пода се стелеше дъжд от опадащи цветчета.
— А ТЕЗИ?
— Това е нашата бонбониера „Делукс“ — обясни дамата.
Магазинът беше толкова изискан, че продаваше произведения на сладкарското изкуство, не някакви си бонбони. Тези шедьоври често бяха увити поотделно в златисто фолио и отваряха още по-големи дупки в личния бюджет, отколкото в зъбите.
Високият мрачен клиент взе кутия с размери две на две стъпки. На капака с вид на сатенена възглавничка бяха изобразени две безнадеждно кривогледи котенца, подаващи се от дамско ботушче.
— ЗАЩО Е ТАПИЦИРАНА ТАЗИ КУТИЯ? СЕДИ ЛИ СЕ НА НЕЯ? ДА НЕ Е С АРОМАТ НА КОТКИ?
В гласа на клиента зазвуча явна заплаха… тоест още по-явна от обикновено.
— О… не. Това е нашата бонбониера „Върховна наслада“.
Клиентът я захвърли настрана.
— НЕ.
Управителката се озърна, после отвори едно чекмедже под тезгяха и сниши гласа си до заговорнически шепот.
— Разбира се, за неповторимите мигове имаме…
Кутията беше малка. И плътно черна с изключение на името, изписано с малки бели букви. Котенцата, дори украсени с розови панделки, не биха могли да припарят и на километър от нея. За да поднесат такава кутия, мрачни непознати скачат в движение от алпийски лифтове и се спускат с делтапланер от небостъргачи.
Мрачният непознат се взря в буквите.
— „МРАЧЕН ЧАР“…_ХАРЕСВА МИ._
— За онези интимни моменти… — подсказа дамата.
Клиентът като че помисли уместен ли е изразът.
— ДА. СПОРЕД МЕН Е ПОДХОДЯЩО.
Тя засия.
— Да ви я увия ли?
— ДА. С ПАНДЕЛКА.
— Ще има ли и още нещо, сър?
Клиентът май изпадна в паника.
— ОЩЕ НЕЩО ЛИ? ТРЯБВА ЛИ ДА ИМА? КАКВО ОЩЕ ТРЯБВА ДА СЕ НАПРАВИ?
— Моля, сър?
— ТОВА Е ПОДАРЪК ЗА ЕДНА ДАМА.
Управителката мъничко изтърва нишката на разтвора, но се вкопчи в опората на баналността.
— Е, нали казват, че най-добрите приятели на едно момиче са диамантите? — изчурулика весело.
— ДИАМАНТИТЕ ЛИ? АХА… ДИАМАНТИ. ТАКА ЛИ БИЛО?
Те блещукаха като парченца звездна светлина в черно кадифено небе.
— Този — посочи търговецът — е изключителен камък, не мислите ли? Отбележете вътрешния огън, особеното…
— А КОЛКО ДРУЖЕЛЮБЕН Е ТОЗИ ДИАМАНТ?
Търговецът се замисли. Знаеше всичко за каратите, блясъка, чистотата, прозрачността, качеството… Но за пръв път искаха от него да оцени дали диаманта е приятелски настроен.
— Да речем, умерено доброжелателен… — рискува той.
— НЕ.
Пръстите на търговеца стиснаха друго късче замръзнало сияние.
— А този… — увереността се върна в гласа му — … е от прочутата мина „Крив забой“. Позволете да привлека вниманието ви към великолепното…
Стори му се, че пронизващият поглед вече опира в тила му.
— Но трябва да призная, че досега не е проявил особено дружелюбие — завърши обезсърчен.
Мрачният клиент огледа неодобрително стоката в магазина.
— КЪДЕ Е НАЙ-ГОЛЕМИЯТ ДИАМАНТ В СВЕТА?
— Най-големият ли? Лесен въпрос. Това е Сълзата на Офлър и се намира в най-вътрешното светилище на Изгубения обречен храм на Офлър, Бога-крокодил, насред дивия Хоуондаленд. Теглото му е осемстотин и петдесет карата. Ще изпреваря следващия ви въпрос, сър — не знам колко е дружелюбен, но лично аз съм готов да си легна с него.
Една от прелестите на жреческия пост в Изгубения обречен храм на Офлър, Бога-крокодил, беше възможността да се прибереш вкъщи рано следобед. Тъкмо защото храмът беше изгубен. Повечето поклонници изобщо не намираха пътя до него. Имаха късмет, че е така.
По традиция само двама души влизаха в най-вътрешното светилище — Върховният жрец и Невърховният жрец. Бяха тук от години и си разменяха длъжностите за разнообразие. Нямаха много работа, защото повечето потенциални поклонници биваха набучени на кол, смазани от камъни, отровени или насечени от капани още преди да стигнат до малката касичка и веселата рисунка на термометър21 пред вестиария.
21
„Фонд за ремонт на покрива в Изгубения обречен храм! Остават само 6 000 жълтици до събирането на сумата!! Моля ви, бъдете щедри!! Благодарни сме ви!!!“