Играеха на Сакатия Лукчо върху олтара, в сянката на обсипаната със скъпоценности статуя на самия Офлър. Чуха далечното скърцане на врата откъм главния вход.
Върховният жрец не погледна натам.
— Але-хоп — промърмори той. — Още една жертва за голямото каменно кълбо.
Грохот, последван от чегъртащ тропот. Накрая се разнесе гръмовен тътен.
— Така… Какъв беше залогът?
— Две камъчета — отвърна Невърховният.
— Вярно. — Върховният си погледна картите. — Добре, отговарям с две кам…
Тихи стъпки.
— Оня с дългия бич стигна до големите заострени колове миналата седмица — напомни Невърховният.
Този път звукът приличаше на пусната вода в престарял засъхнал клозет. Стъпките секнаха.
Върховният се подсмихна.
— Така… Отговарям с две камъчета и вдигам с още две.
Невърховният остави картите си на олтара и обяви:
— Двоен Лукчо.
Върховният се вторачи недоверчиво.
Невърховният погледна изписано листче.
— Значи ми дължиш триста хиляди деветстотин шестдесет и четири камъчета.
Отново стъпки.
Жреците се спогледаха.
— Отдавна не сме имали човек в алеята с отровните стрелички — отбеляза Върховният.
— Залагам пет, че ще успее — веднага се възползва Невърховният.
— Дадено.
Слабичко тракане на метални остриета по камък.
— Просто ми е жал да ти прибирам камъчетата.
И пак стъпки.
— Както и да е, но още не е паднал в… — скърцане, шум на плискаща се вода — … басейна с крокодилите.
Стъпки.
— Никой не се е изплъзвал от страшния пазител на дверите…
Жреците взаимно се взираха в ужасените си лица.
— Ей — плахо промълви Невърховният, — нали не вярваш, че може да е…
— Тук? Не се излагай. Ние сме насред забравена от боговете джунгла. — Върховният изобрази измъчена усмивка. — Няма начин да ни сполети…
Стъпките ги доближаваха.
Жреците се вкопчиха един в друг от ужас.
— Госпожа Кейк!
Вратите рухнаха навътре. Тъмен вятър нахлу в залата, угаси свещите и разпиля картите като зацапан сняг.
Жреците чуха кух звън от ваденето на много голям диамант.
— БЛАГОДАРЯ ВИ.
Нямаше други случки и Невърховният се престраши да напипа огниво. След няколко несполучливи опита запали свещ.
Двамата се загледаха през трепкащите сенки в статуята, където зееше дупка на мястото на много големия диамант.
Малко по-късно Върховният въздъхна и промълви:
— Погледни на положението от добрата му страна. Кой ще знае освен нас?
— Вярно. Не се бях замислял за това. Ей, може ли утре аз да бъда Върховният жрец?
— Твоята смяна започва чак в четвъртък.
— Не се инати, де.
Върховният вдигна рамене и свали шапката на длъжността от главата си.
— Колко потискащо… — промърмори и пак се озърна към осквернената статуя. — Някои хора просто не знаят как да се държат в религиозни средища.
Смърт прелетя през света и пак стъпи в двора на стопанството. Слънцето почти опираше в хоризонта, когато почука на кухненската врата.
Госпожица Флитуърт отвори и си избърса ръцете в престилката. Примижа късогледо към посетителя и се дръпна по-навътре.
— Бил Порталски? Как ме уплаши…
— ДОНЕСОХ ТИ ЦВЕТЯ.
Тя огледа мъртвите стръкове.
— И ШОКОЛАДОВИ БОНБОНИ, КАКВИТО ХАРЕСВАТ ДАМИТЕ.
Тя зяпна черната кутия.
— ЕТО ТИ И ЕДИН ДИАМАНТ ЗА ПРИЯТЕЛ.
Прозрачният кристал улови послелните лъчи на залязващото слънце.
Госпожица Флитуърт най-сетне си възвърна дар-словото.
— Бил Порталски, какво ти е щукнало?
— ДОЙДОХ ДА ТЕ ОТВЕДА ДАЛЕЧ ОТ ВСИЧКО ТОВА.
— Тъй ли? И къде?
Смърт не бе стигнал в плановете си до този момент.
— ТИ КЪДЕ БИ ИСКАЛА?
Нямам намерение да ходя никъде тая вечер освен на танците — непоколебимо заяви госпожица Флитуърт.
Смърт не бе предвидил и това.
— КАКВИ СА ТЕЗИ ТАНЦИ?
— По случай жътвата. Не знаеш ли? Туй си е традиция. След като приберем реколтата в хамбарите. Нещо като празник, а и ден на благодарност.
— КЪМ КОГО?
— Де да знам. Не е към някого, а изобщо, май тъй излиза.
— БЯХ НАМИСЛИЛ ДА ТИ ПОКАЖА ЧУДЕСА. ПРЕКРАСНИ ГРАДОВЕ. КАКВОТО ПОЖЕЛАЕШ.
— Значи аз избирам?
— ДА.
— Тогава отиваме на танците, Бил Порталски. Ходя всяка година. Разчитат на мен. Знаеш какво е да разчитат на теб.
— ДА, ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ.
Той хвана ръката й.
— Ама още сега ли? — стресна се тя. — Не съм готова…
— ВИЖ.
Тя наведе глава да погледне дрехата, с която изведнъж се оказа облечена.
— Туй не е мое. Цялото блести.
Смърт въздъхна. Великите любовници, останали в историята, не бяха срещали госпожица Флитуърт. Казанунда би прибрал сгъваемата си стълбичка в килера.