— БЛЕСТЯТ ДИАМАНТИ. С ТЯХ МОЖЕ ДА СЕ ПЛАТИ КРАЛСКИ ОТКУП.
— За кой крал?
— ЗА КОЙТО И ДА Е.
— Ау…
Бинки припкаше към града. След обиколките из част от вечността обикновеният прашен път беше голямо облекчение.
Седнала странично зад Смърт, госпожица Флитуърт ровеше в шумолящото съдържание на бонбониерата „Мрачен чар“.
— Я виж, някой е излапал всички бонбони с ром. — Още шумолене на хартия. — Дори и от долния ред. Хич не ми харесва някой да ровичка в бонбоните отдолу, преди да са изядени отгоре. Познах, че ти си ги обрал, щото на капака има нещо като карта и пише, че има бонбони с ром. Е, Бил Порталски?…
— СЪЖАЛЯВАМ, ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУТЪРТ.
— Тоя грамадански диамант е доста тежичък. Но пък е хубав — добави тя сякаш с нежелание. — Откъде го отмъкна?
— ОТ ХОРА, КОИТО ГО СМЯТАХА ЗА СЪЛЗА НА ЕДИН БОГ.
— Вярно ли е?
— НЕ. БОГОВЕТЕ НИКОГА НЕ ПЛАЧАТ. ТОВА Е ВЪГЛЕРОД, ПОДЛОЖЕН НА ГОЛЯМО НАЛЯГАНЕ И ТЕМПЕРАТУРА. НИЩО ПОВЕЧЕ.
— Във всеки въглен дреме диамант, очакващ да го открият, а?
— ДА, ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ.
— Не си мисли, че не знам какво става. Видях колко пясък имаше. Рекъл си: „Тя не е толкоз лоша дърта гарга, хайде да я поразведря за два-три часа, а когато не очаква, ще е време да замахна с косата.“ Познах ли?
Смърт не отговори.
— Е, познах ли?
— НИЩО НЕ МОГА ДА СКРИЯ ОТ ТЕБ, ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ.
— Хъ… Май трябва да съм поласкана. Не е ли тъй? Щото си мисля, че времето ти е доста запълнено.
— ПО-ЗАПЪЛНЕНО, ОТКОЛКОТО МОЖЕШ ДА СИ ПРЕДСТАВИШ, ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ.
— Е, щом стигнахме дотук, защо не започнеш пак да ме наричаш Рената?
На поляната зад мишените за стрелба с лък бе разпален голям огън. Смърт виждаше мяркащи се наоколо силуети. Изтерзано скрибуцане подсказваше, че някой настройва цигулка.
— Винаги идвам на танците по случай жътвата — разговорчиво сподели госпожица Флитуърт. — Не за да подскачам, то се знае. Грижа се за храната и тъй нататък.
— ЗАЩО?
— Ами нали все някой трябва да се погрижи и за туй?
— ПИТАМ ЗАЩО НЕ ТАНЦУВАШ?
— Стара съм, ето защо.
— ТИ СИ НА ТОЛКОВА ГОДИНИ, НА КОЛКОТО СЕ ЧУВСТВАШ.
— Хъ! Брей! Тъй ли било? Тъкмо такива тъпотии ръсят хората през цялото време. „Честно, много добре изглеждаш.“ „Има още живот в старото куче.“ „Най-хубаво се свири на стара цигулка.“ Тъпотии открай докрай. Все едно трябва да се радваш на старостта! Все едно ще ти пишат отличен, ако се настроиш философски! Главата ми може да мисли като на млади години, ама коленете ми не ги бива. Нито гърба. Нито зъбите. Опитай да речеш на коленете ми, че са толкова стари, колкото си мислят, и виж ще има ли полза.
— МОЖЕ БИ СИ СТРУВА ДА ОПИТАМЕ.
Още фигури ходеха пред огъня.
— Момчетата обикновено домъкват две врати от хамбари и ги сковават заедно, за да има свястно място за танци. И всеки може да се включи.
— НАРОДНИ ТАНЦИ ЛИ? — отегчено промълви Смърт.
— Не. Останала ни е някаква гордост, да знаеш.
— ИЗВИНЯВАЙ.
— Ей, туй да не е Бил Порталски? — показа се някой в здрача.
— Добрият стар Бил!
— Как си, Бил?
Смърт огледа събраните в кръг простодушни лица.
— ЗДРАВЕЙТЕ, ПРИЯТЕЛИ.
— Чухме, че си отпратил нанякъде — обади се Дук Потурите.
Той се зазяпа в госпожица Флитуърт, на която Смърт помагаше да слезе от коня. Гласът му позаглъхна, докато умуваше.
— Доста… блещукаш тая вечер, госпожице Флитуърт — добави кавалерски.
Въздухът ухаеше на топла влажна трева. Под близкия навес любителският оркестър още донагласяше инструментите си.
Масите наоколо бяха отрупани с храната, която всички свързват с думата „празненство“ — пай със свинско, наподобяващ лакирани военни укрепления, цели качета с демонично мариновани лукчета, печени с кората картофи, плуващи в холестеролен океан от стопено масло. Някои от по-старите хора вече се бяха настанили до масите и дъвчеха героично с беззъбите си усти, готови да не станат от пейките цяла нощ, щом се налага.
— Хубаво е да видиш, че и старите има на какво да се порадват — отбеляза госпожица Флитуърт.
Смърт огледа хората около масите. Повечето бяха по-млади от нея.
Някой се изкикоти в ароматната тъма отвъд осветения кръг.
— Хубаво е и младите да се порадват — невъзмутимо продължи госпожица Флитуърт. — Имахме една приказка за туй време от годината. Как беше… „Житото — узряло, лешниците — кафяви, полите — вдигнати.“ — Тя въздъхна. — Как си лети времето, а?
— ДА.
— Да знаеш, Бил Порталски, май си прав за… как беше… силата на позитивното мислене. Доста по-добре съм тая вечер.