— Е?
— БЕШЕ ТИ ЗА ПОСЛЕДЕН ПЪТ.
Госпожица Флитуърт като че не го чу. Въртеше пръсти пред очите си, сякаш ги виждаше едва сега.
— Бил Порталски, променил си туй-онуй.
— НЕ. ВРЕМЕТО ДОНАСЯ ПРОМЕНИТЕ.
— Казвам, че наглед съм се подмладила.
— И АЗ ГОВОРЯ ЗА СЪЩОТО.
Той щракна с пръсти. Бинки спря да пасе край плета и притича кротко.
— Знаеш ли, честичко съм си мислила… че всеки има…_естествена_ възраст, ако ме разбираш. Виждаш десетгодишни хлапета да се държат, сякаш са на трийсет и пет. А някои хора дори се раждат зрели, както излиза. Щеше да е хубаво, ако знаех, че съм била… — тя се погледна отново — … на осемнайсет цял живот. Поне в главата си.
Смърт не продума, докато й помагаше да яхне коня.
— И като гледам какво върши животът с хората, ти хич не си за изхвърляне — добави тя неспокойно.
Смърт цъкна през зъби. Бинки закрачи напред.
— Не си се срещал с Живота, нали?
— ОТКРОВЕНО КАЗАНО — НИКОГА.
— Може да е грамадна бяла искряща твар. Като буря със светкавици, ама в панталон.
— НЕ МИ СЕ ВЯРВА.
Бинки се издигна в утринното небе.
— Както и да е… смърт на всички тирани — промърмори госпожица Флитуърт.
— ДА.
— Къде отиваме?
Бинки препускаше в галоп, а нищо наоколо не помръдваше.
— Чуден кон си имаш — с треперещ глас подхвърли госпожица Флитуърт.
— ДА.
— Но какво прави той?
— НАБИРА СКОРОСТ.
— Само че не сме тръгнали наникъде…
Изчезнаха.
И пак се появиха.
Около тях сняг и зеленикав лед покриваха назъбени остри върхове и била. Не бяха стари планини, изгладени от времето и стихиите, за да се сдобият с полегати писти за ски, а млади, начумерени, юношески сприхави грамади. Имаха си потайни урви и безмилостни проломи. Един неуместен вик би предизвикал не веселия отговор на самотен пастир, а експресна доставка на петдесетина тона сняг.
Конят стъпи върху пряспа, която не би трябвало да го издържи.
Смърт слезе и подаде ръка на госпожица Флитуърт.
Тръгнаха по снега към замръзнала кална пътека, вкопчила се в склона.
— Защо сме тук? — попита духът на госпожица Флитуърт.
— НЕ ЗАДЪЛБАВАМ В ЗАГАДКИТЕ НА КОСМОСА.
— Питам защо сме в тая планина, в туй късче география — търпеливо обясни тя.
— ТОВА НЕ Е ГЕОГРАФИЯ.
— Тогава какво е?
— ИСТОРИЯ.
Пътеката завиваше. Малко конче със самар на гърба похапваше проскубано храстче. Пътят напред свършваше със стена от подозрително гладък сняг.
Смърт извади животомер изпод наметалото си.
— СЕГА — промълви и влезе в снега.
Тя позяпа малко, питаше се дали би могла да стори същото. Плътното тяло е навик, от който е трудно да се избавиш.
Но след малко вече нямаше нужда.
Някой излезе.
Смърт нагласи оглавника на Бинки и се качи на седлото. За миг се взря в двамата до лавината. Те избледняваха до почти пълна невидимост, а гласовете им бяха само гънки във въздуха.
— Той ми рече: „НАКЪДЕТО И ДА ТРЪГНЕТЕ, ВЪРВЕТЕ ЗАЕДНО.“ Попитах го: „А накъде трябва да тръгнем?“ Отвърна, че не знаел. Какво става?
— Руфус… миличък… малко ще ти е трудно да повярваш…
— Пък и кой беше тоя мъж с маската?
Двамата се огледаха.
Не видяха никого наоколо.
В селото, закътано някъде из планините Овнерог, чиито жители знаят що за танц е „Морис“, го изпълняват само веднъж. На зазоряване в първия ден на пролетта. И цяло лято не им хрумва да го танцуват отново. Какъв е смисълът? Нима има полза?
Но в уреченото време, когато нощите стават по-дълги, танцьорите зарязват работата си по-рано и вадят от шкафове и тавани другите костюми — черните, и другите звънчета. Отиват поотделно в долина с голи дървета. Не говорят. Няма музика. А и никой не знае как би могла да звучи.
Звънчетата не огласят долината. Отлети са от октирон, магическия метал. Не са обаче и безгласни. Тишината е просто липса на звук. Тези звънчета издават противоположността на звука — тежко плътно безмълвие.
В студения следобед, докато светлината бяга от небето, сред заскрежените опадали листа и влагата те танцуват другия „Морис“. Заради равновесието.
Те казват, че трябва да изпълняваш и двата вида. Иначе изобщо не бива да ги танцуваш.
Уиндъл Пунс се завлече до Бронзовия мост. По това време в Анкх-Морпорк нощните му жители си лягаха да спят, а дневните отваряха очи. Но засега наблизо не се мяркаха нито едните, нито другите.
Уиндъл се досещаше, че мястото му е тук в тази нощ. Не беше същото чувство както преди смъртта. По-скоро усетът на зъбно колелце в часовник — всичко се върти, пружината се отпуска и знаеш къде трябва да се намираш…