Досега.
Албърт дойде при него, няколко черни пчели още бръмчаха около главата му.
— Какво правите, господарю?
— СПОМНЯМ СИ.
— Тъй ли?
— ПОМНЯ КОГА ТУК ИМАШЕ САМО ЗВЕЗДИ.
Но какво трябваше да… А-а, най-после. Смърт щракна с пръсти.
Ниви легнаха върху меките извивки на земята.
— Златисто — одобри Албърт. — Много приятно. Открай време си мисля, че имаме нужда от малко цвят наоколо.
Смърт поклати глава. Още беше недоизпипано. Започваше да се досеща. Животомерите в необятната зала, изпълнена с гръмовното съскане на изтичащ живот, бяха полезни и необходими. Така се постига ред. Но…
Пак щракна с пръсти и задуха ветрец. По нивите плъзнаха вълни.
— АЛБЪРТ?…
— Да, господарю?
— НЯМАШ ЛИ С КАКВО ДА СЕ ЗАЕМЕШ? НЯКАКВА ДРЕБНА РАБОТА?
— Струва ми се, че нямам.
— ГОВОРЯ ЗА ЗАНИМАНИЕ, КОЕТО ДА НЕ ТЕ ЗАДЪРЖА ТУК.
— Ясно, казвате, че искате да сте сам.
— АЗ ВИНАГИ СЪМ САМ. НО В МОМЕНТА ИСКАМ ДА СЪМ САМ НАСАМЕ.
— Схванах. Ами ще отида да… свърша някоя дреболия в къщата.
— НЕПРЕМЕННО.
Смърт остана сам, загледан в танца на житото и вятъра. Разбира се, това също беше метафора. Хората са нещо повече от житото. Те кръжат в мъничкия си пренаситен живот, задвижвани буквално от часовников механизъм, а дните им открай докрай са запълнени с усилието да живеят. И всеки живот продължава колкото всеки друг. Дори много дългите или съвсем кратичките. Поне от гледна точка на вечността.
Но слабичкото гласче на Бил Порталски промълви: „А от гледната точка на живеещия — колкото по-дълго, толкова по-добре.“
— ПИСУК.
Смърт погледна надолу.
Мъничка фигурка стоеше до краката му.
Наведе се и я вдигна към придирчивия взор на очните си кухини.
— ЗНАЕХ СИ, ЧЕ НЯКОЙ МИ ЛИПСВА.
Смърт на мишките кимна.
— ПИСУК?
Смърт завъртя глава.
— НЕ МОГА ДА ПОЗВОЛЯ ДА ТЕ ИМА. НЕ ВЪРТЯ БИЗНЕС С ПОДИЗПЪЛНИТЕЛИ.
— ПИСУК?
— САМО ТИ ЛИ ОСТАНА?
Смърт на мишките разтвори костеливата си лапичка. Миниатюрният Смърт на бълхите се изправи неуверен, но обнадежден.
— НЕ. ТАКА НЕ МОЖЕ. АЗ СЪМ НЕУМОЛИМ. АЗ СЪМ СМЪРТ… САМО АЗ.
Взря се в Смърт на мишките.
Спомни си за Азраел в неговата кула от самота.
— САМО АЗ…
Смърт на мишките отвърна на погледа му.
— ПИСУК?
Представете си висока тъмна фигура сред житото…
— НЕ, НЕ МОЖЕ ДА ЯЗДИШ КОТКА. КЪДЕ СЕ Е ЧУЛО И ВИДЯЛО СМЪРТ НА МИШКИТЕ ДА ЯЗДИ КОТКА? БИ ТРЯБВАЛО ДА Е КУЧЕ.
Представете си още ниви, всеобхватна мозайка от ниви до хоризонта, люшкащи се на плавни вълни…
— НЕ ПИТАЙ МЕН. НЯМАМ ПРЕДСТАВА. МОЖЕ БИ НЯКАКЪВ ТЕРИЕР.
… житни ниви, оживели, шепнещи под ветреца…
— ДОБРЕ, СМЪРТ НА БЪЛХИТЕ СЪЩО МОЖЕ ДА ГО ЯЗДИ. ЕТО КАК ЩЕ УБИЕМ С ЕДИН КУРШУМ ДВА ЗАЕКА.
… и чакат часовниковия механизъм на сезоните.
— ОБРАЗНО КАЗАНО.
И в края на всички истории Азраел, който знае тайната, си мислеше: „ПОМНЯ КАК ВСИЧКО ТОВА ЩЕ БЪДЕ ОТНОВО.“