Выбрать главу

Досега.

Албърт дойде при него, няколко черни пчели още бръмчаха около главата му.

— Какво правите, господарю?

— СПОМНЯМ СИ.

— Тъй ли?

— ПОМНЯ КОГА ТУК ИМАШЕ САМО ЗВЕЗДИ.

Но какво трябваше да… А-а, най-после. Смърт щракна с пръсти.

Ниви легнаха върху меките извивки на земята.

— Златисто — одобри Албърт. — Много приятно. Открай време си мисля, че имаме нужда от малко цвят наоколо.

Смърт поклати глава. Още беше недоизпипано. Започваше да се досеща. Животомерите в необятната зала, изпълнена с гръмовното съскане на изтичащ живот, бяха полезни и необходими. Така се постига ред. Но…

Пак щракна с пръсти и задуха ветрец. По нивите плъзнаха вълни.

— АЛБЪРТ?…

— Да, господарю?

— НЯМАШ ЛИ С КАКВО ДА СЕ ЗАЕМЕШ? НЯКАКВА ДРЕБНА РАБОТА?

— Струва ми се, че нямам.

— ГОВОРЯ ЗА ЗАНИМАНИЕ, КОЕТО ДА НЕ ТЕ ЗАДЪРЖА ТУК.

— Ясно, казвате, че искате да сте сам.

— АЗ ВИНАГИ СЪМ САМ. НО В МОМЕНТА ИСКАМ ДА СЪМ САМ НАСАМЕ.

— Схванах. Ами ще отида да… свърша някоя дреболия в къщата.

— НЕПРЕМЕННО.

Смърт остана сам, загледан в танца на житото и вятъра. Разбира се, това също беше метафора. Хората са нещо повече от житото. Те кръжат в мъничкия си пренаситен живот, задвижвани буквално от часовников механизъм, а дните им открай докрай са запълнени с усилието да живеят. И всеки живот продължава колкото всеки друг. Дори много дългите или съвсем кратичките. Поне от гледна точка на вечността.

Но слабичкото гласче на Бил Порталски промълви: „А от гледната точка на живеещия — колкото по-дълго, толкова по-добре.“

— ПИСУК.

Смърт погледна надолу.

Мъничка фигурка стоеше до краката му.

Наведе се и я вдигна към придирчивия взор на очните си кухини.

— ЗНАЕХ СИ, ЧЕ НЯКОЙ МИ ЛИПСВА.

Смърт на мишките кимна.

— ПИСУК?

Смърт завъртя глава.

— НЕ МОГА ДА ПОЗВОЛЯ ДА ТЕ ИМА. НЕ ВЪРТЯ БИЗНЕС С ПОДИЗПЪЛНИТЕЛИ.

— ПИСУК?

— САМО ТИ ЛИ ОСТАНА?

Смърт на мишките разтвори костеливата си лапичка. Миниатюрният Смърт на бълхите се изправи неуверен, но обнадежден.

— НЕ. ТАКА НЕ МОЖЕ. АЗ СЪМ НЕУМОЛИМ. АЗ СЪМ СМЪРТ… САМО АЗ.

Взря се в Смърт на мишките.

Спомни си за Азраел в неговата кула от самота.

— САМО АЗ…

Смърт на мишките отвърна на погледа му.

— ПИСУК?

Представете си висока тъмна фигура сред житото…

— НЕ, НЕ МОЖЕ ДА ЯЗДИШ КОТКА. КЪДЕ СЕ Е ЧУЛО И ВИДЯЛО СМЪРТ НА МИШКИТЕ ДА ЯЗДИ КОТКА? БИ ТРЯБВАЛО ДА Е КУЧЕ.

Представете си още ниви, всеобхватна мозайка от ниви до хоризонта, люшкащи се на плавни вълни…

— НЕ ПИТАЙ МЕН. НЯМАМ ПРЕДСТАВА. МОЖЕ БИ НЯКАКЪВ ТЕРИЕР.

… житни ниви, оживели, шепнещи под ветреца…

— ДОБРЕ, СМЪРТ НА БЪЛХИТЕ СЪЩО МОЖЕ ДА ГО ЯЗДИ. ЕТО КАК ЩЕ УБИЕМ С ЕДИН КУРШУМ ДВА ЗАЕКА.

… и чакат часовниковия механизъм на сезоните.

— ОБРАЗНО КАЗАНО.

И в края на всички истории Азраел, който знае тайната, си мислеше: „ПОМНЯ КАК ВСИЧКО ТОВА ЩЕ БЪДЕ ОТНОВО.“