Ан Фортие
Жулиета
Пролог
Твърдят, че съм умряла.
Пулсът ми изчезна и спрях да дишам. За света наистина бях мъртва. Някои казват, че съм изчезнала за три минути, други — за четири. Лично аз започвам да мисля, че да си мъртъв е въпрос на мнение.
Тъй като съм Жулиета, предполагам, че трябваше да го предвидя. Но страшно ми се искаше да повярвам, че този път старата печална история няма да се повтори. Този път, Ромео и аз щяхме да сме заедно завинаги и любовта ни нямаше да бъде отново заличена от мрачни векове на забрава и смърт.
Но човек не може да излъже Барда. И затова умрях точно както трябваше, когато репликите ми свършиха и паднах обратно в кладенеца на сътворението.
О, щастливо перо! Това е твоят лист.
Ето и мастилото, позволете ми да започна.
I.I.
На Умберто му бяха нужни три дни, за да ме намери. Като се има предвид ловкостта ми в изкуството на изчезването, учудена съм, че въобще успя да ме открие. Но пък той беше единственият човек на света, който винаги успяваше да ме намери и да ме измъкне от кашата, когато се налагаше. „Тайната е тук“, казваше той, като потупваше носа си — този фин, чувствителен нос, чиито качества не бихте могли да изразите точно на английски, тъй като италианската анатомия направо настръхва от ограниченията на англосаксонската лексика.
Не знам от колко време стоеше и ме наблюдаваше от дъното на залата. Бях прекалено погълната от хлапетата на сцената и притеснена за репликите им, за да забележа нещо друго около мен преди спускането на завесата. Следобед, след репетицията някой беше затрил шишето с отровата. Поради липса на нещо по-добро, Ромео трябваше да се самоубие с бонбонки „Тик-так“.
— Но от тях получавам киселини — изхленчи момчето, отпуснало ръце настрани.
— Чудесно — отвърнах, като нагласих кадифеното кепе на упоритата му малка глава. — Това ще ти помогне да се вживееш в ролята.
Чак когато ме изкараха на сцената, за да ми благодарят за летните шекспирови спектакли, забелязах познатата фигура близо до изхода. Умберто ме наблюдаваше внимателно. Стегнат и красив в тъмен костюм и вратовръзка, той изпъкваше като самотна тръстика на цивилизацията сред блатото на първобитната тълпа. Винаги беше такъв. Откак се помнех, никога не го бях виждала небрежно облечен. За Умберто шортите и тениските бяха дрехи за мъже без никакви добродетели, дори без срам.
Докато вървях към него и се ръкувах с благодарните зрители, за момент ме спря директорът на лятната програма, който ме хвана за раменете и ме разтърси здраво — познаваше ме прекалено добре, за да се опита да ме прегърне.
— Чудесно работиш с децата, Джули! — похвали ме той. — Мога да разчитам на теб и следващата година, нали?
— Абсолютно — излъгах, като продължих напред. — Ще бъда тук.
Приближавайки Умберто, потърсих в очите му щастието, което обикновено струеше от тях, когато ме видеше отново след по-дълга раздяла. Тогава всичко в света изглеждаше наред. Но напразно! Нямаше дори и следа от усмивка. Внезапно осъзнах защо бе дошъл. Потънах безмълвно в обятията му и си пожелах, както безброй пъти преди, да имах силата да обръщам действителността наопаки като пясъчен часовник, така че животът да няма край, а да се превърне в постоянно подновявано пътуване през малка дупка в космоса.
— Не плачи, принцесо — прошепна той в косата ми. — На нея нямаше да й хареса. Не можем да живеем вечно. Тя беше на деветдесет и две години.
— Знам, но… — Отдръпнах се назад и си избърсах очите. — Джанис беше ли там?
— Как мислиш? — отвърна той, като отмести очи към тълпата родители и деца и се намръщи, за да прикрие чувствата си.
Едва сега, отблизо, забелязах, че изглеждаше измъчен и огорчен, сякаш последните няколко нощи бе пиянствал здраво, за да заспи. Това бе естествена реакция. Без леля Роза, какво ли щеше да стане с Умберто? Откак се помнех, двамата бяха свързани в необходимото партньорство на пари и мускули — тя играеше ексцентричната стара дама, а той — екзотичния иконом и, въпреки че непрестанно въртяха очи в знак на неодобрение (любим спорт в детството ми), очевидно никой от двамата никога не бе искал дори да опита да живее без другия.
Линкълнът беше паркиран дискретно зад ъгъла и никой не видя, как Умберто прибра вехтата ми раница в багажника, преди галантно да ми отвори задната врата.
1
Всички стихове в книгата са от трагедията „Ромео и Жулиета“, У. Шекспир, Трагедии, Том I, София, Нар. култура, 1973, превод Валери Петров. — Б.пр.