След като излетяхме, на Ева Мария не й бе нужно много време да измъкне историята ми. Единственото, което пропуснах, бяха двойната ми самоличност и подозрителното съкровище на майка ми. Реших, че мога да споделя всичко друго.
— Значи — каза тя накрая, като наклони глава, — отивате в Сиена, за да видите „Палио“?
— Да видя какво?
Въпросът ми я накара да ахне.
— „Палио“! Конно състезание. Сиена е прочута с надбягването „Палио“. Икономът на леля ви, този Алберто, никога ли не ви е разказвал за него?
— Умберто — поправих я. — Да, струва ми се, че ми е разказвал. Но не знаех, че все още се провежда. Когато ми говореше за него, звучеше като нещо средновековно, с рицари в блестящи брони и всичко друго такова.
— Историята на „Палио“ — кимна Ева Мария — датира от мрачното Средновековие. В наши дни състезанието се провежда на „Пиаца дел Кампо“, пред общината, а ездачите са професионални жокеи. Но в началото, ездачите били благородници с бойните си коне. Яздели по целия път от Фонтебечи към града, за да се озоват на площада пред катедралата в Сиена.
— Звучи драматично — казах, за да проявя учтивост.
— Ох! — завъртя очи Ева Мария. — Най-вълнуващата драма в живота ни. В продължение на месеци хората в Сиена говорят само за коне, състезания и сделки с този и онзи жокей. — Тя се усмихна и поклати глава обичливо. — Наричаме това dolce pazzia… сладка лудост. След като веднъж я усетите, никога няма да искате да си тръгнете.
— Умберто винаги е твърдял, че Сиена не може да бъде обяснена — казах и внезапно ми се прииска и той да можеше да послуша тази интересна жена. — Човек трябвало да е там и да чуе барабаните, за да разбере.
Ева Мария се усмихна благо като кралица, получила комплимент.
— Прав е — съгласи се тя. — Трябва да го почувстваш… — Тя протегна ръка и докосна гърдите ми. — Тук.
Ако жестът принадлежеше на някой друг, щеше да ми се стори ужасно неприлично, но по някаква причина, от страна на Ева Мария изглеждаше напълно нормално.
Докато стюардесата доливаше чашите ни с шампанско, новата ми приятелка ми разказа повече за Сиена.
— Трябва да знаеш, за да не се набуташ в неприятности — намигна ми тя. — Туристите вечно се накисват в някоя каша. Не осъзнават, че Сиена не е само Сиена, а седемнайсет различни квартала, или contrade, които си имат собствена територия, магистрати и гербове. Твоето семейство, Толомей, принадлежи на Квартала на Бухала и съюзниците ти са Орел, Таралеж и… забравих останалите. За хората в Сиена, тези квартали винаги са означавали техните приятели, общество, съюзници и съперници.
— Значи моят квартал е Бухал — усмихнах се развеселено, тъй като Умберто често ме наричаше „намръщен бухал“, когато бях в лошо настроение. — А твоят кой е?
За първи път откак започнахме дългия си разговор, Ева Мария отмести очи настрани, притеснена от въпроса ми.
— Нямам квартал — отговори тя лаконично. — Семейството ми бе пропъдено от Сиена преди много време.
Дълго преди да кацнем във Флоренция, Ева Мария започна да настоява да ме закара до Сиена. Нямах нищо против да взема автобуса и й го казах, но тя очевидно не вярваше в обществения транспорт.
— Мили боже! — възкликна тя, когато продължих да отхвърлям любезната й покана. — Защо искаш да чакаш някой гнусен автобус, който може и да не се появи, когато можеш да дойдеш с мен и да се повозиш удобно в колата на кръщелника ми?
Тя забеляза, че бях готова да се предам, усмихна се чаровно и нанесе решителния удар.
— Жулиета, ужасно ще се разочаровам, ако не можем да си продължим приятния разговор.
И така, минахме през имиграционната служба хванати подръка. Служителят едва погледна паспорта ми, тъй като не можа да отмести очи от деколтето на Ева Мария. По-късно, когато попълвах купчина документи, за да съобщя за липсата на багажа си, Ева Мария стоеше до мен и потропваше нетърпеливо по пода с елегантната си обувка от „Гучи“. Накрая, чиновникът, който отговаряше за багажа, се закле, че лично ще намери двата ми куфара, където и да се намираха по света, и лично ще ги закара до хотел „Чизарели“.
— Нали разбираш, Жулиета — обясни ми тя, докато излизахме от летището без друг багаж, освен миниатюрното й куфарче на колела, — петдесет процента е какво ще им направиш и петдесет процента е какво те си мислят, че ще им направиш. А, ето го! — извика тя, замаха енергично към черната кола до бордюра. — Страшно ми се иска да покарам колата, но той не ми разрешава.