Погледнах колата.
— Защо не?
Джанис сигурно щеше да ми каже точния модел и марка на колата и да добави, че има намерение да прави любов със собственика на возилото, когато то е паркирано на красиво местенце по крайбрежието. Разбира се, моят списък с намерения и цели бе напълно различен от нейния.
Ева Мария ме придърпа към себе си и прошепна високо в ухото ми:
— Защото съм дива! О, виж… не е ли красив? — забута ме тя към мъжа, който излизаше от колата. — Иска ми се да бях десет години по-млада. Чао, Сандро!
Мъжът заобиколи колата и се приближи към нас.
— Чао, мадрина! — извика той и целуна кръстницата си по двете бузи, без да има нещо против, че тя прокарваше ръка през косата му. — Добре дошла.
Ева Мария беше права. Любимият й кръщелник беше не само красив, но и страхотно издокаран, а според категоричния морален кодекс на Умберто, това го правеше един от най-добродетелните мъже, които някога бях виждала.
— Алесандро, искам да се запознаеш с един човек — развълнувано каза Ева Мария. — Това е новата ми приятелка. Запознахме се в самолета. Казва се Жулиета Толомей. Можеш ли да повярваш?
Алесандро се обърна и ме погледна с очи с цвета на изсушен розмарин, очи, които биха накарали Джанис да затанцува из къщата по бельо, хванала четката за коса вместо микрофон. Не беше възрастен, ни най-малко, но очевидно бе видял доста неща.
— Не — лаконично отговори той.
— Здравейте — казах любезно. — Имате ли място за още един човек?
Той огледа плитките, торбестите ми шорти и джапанките и накрая пое протегнатата ми ръка.
— Нямате ли багаж?
— Тонове. Но очевидно всичко е заминало за Верона.
След минута седях до Ева Мария на задната седалка на колата на Алесандро и фучах с висока скорост през красивата Флоренция. Джанис, леля Роза и семейният адвокат бяха само смътен спомен далеч в миналото ми. Намирах се пак в страната, която ме бе прогонила два пъти и успешно се бях промъкнала във висшата класа. Нямах търпение да звънна на Умберто и да му разкажа всичко.
— Е, Жулиета — каза Ева Мария, като се облегна удобно назад, — трябва да внимаваш и да не споделяш с много хора коя си.
— Аз ли? — Едва не се изсмях. — Но аз съм никой.
— Никой? Ти си Толомей!
— Ти самата ми каза, че Толомей са живели много отдавна.
Ева Мария ме докосна с пръст по носа.
— Не подценявай влиянието на събития, случили се отдавна. Това е трагедията на съвременниците ни. Съветвам те, тъй като си човек от Новия свят. Слушай повече и говори по-малко. Тук е родена душата ти. Повярвай ми, Жулиета, определено ще срещнеш хора, за които ще си важна личност.
Хвърлих поглед в огледалото за обратно виждане и забелязах, че Алесандро ме наблюдаваше с присвити очи. Очевидно не споделяше възхитата на кръстницата си от мен, но беше прекалено учтив, за да изкаже онова, което мисли и щеше да изтърпи присъствието ми в колата стига да не прекрачех границите на скромността и благодарността.
— Семейство Толомей — продължи Ева Мария, очевидно без да забележи напрежението — било едно от най-богатите и могъщи семейства в историята на Сиена. Частни банкери, нали разбираш. Вечно воювали с моето семейство, Салимбени, за да докажат кой е по-влиятелен в града. Враждата била толкова силна, че изгорили къщите си и убили децата си. През Средновековието, разбира се.
— Били са врагове? — попитах тъпо.
— О, да! От най-страшните. Вярваш ли в съдбата? — Стисна ме тя за ръката. — Аз вярвам. Нашите две семейства, Толомей и Салимбени, имали кръвна вражда. Ако живеехме в Средновековието, двете с теб щяхме да се хванем за косите. Също като Монтеки и Капулети в „Ромео и Жулиета“ — усмихна се тя и се наведе към мен с конспираторски вид. — „Два рода равно знатни от Верона, чиято красота е тук пред вас, отново нарушавайки закона, проливат ближна кръв със вражи бяс“ — изрецитира Ева Мария. — Знаеш историята, нали?
Кимнах послушно, прекалено зашеметена да отговоря. Тя ме потупа окуражително по ръката.
— Не се тревожи, убедена съм, че ние с теб с новото ни приятелство най-после ще погребем враждата. И точно затова… — Тя се обърна бързо напред. — Сандро! Разчитам на теб да се увериш, че Жулиета ще е в безопасност в Сиена. Чуваш ли ме?
— Госпожица Толомей — отговори Алесандро без да сваля очи от пътя — никога няма да е в безопасност. Никъде.
— Какви са тия приказки? — сгълча го Ева Мария. — Тя е Толомей. Длъжни сме да я пазим.