Алесандро ме погледна в огледалото. Останах с впечатлението, че ме виждаше много по-добре отколкото аз него.
— Може би тя не иска да я защитаваме — предизвикателно отвърна той.
— Благодаря много за возенето — казах невинно. — Колата е много хубава.
Той прие комплимента с леко кимване. Помислих си, че ще можем да постигнем примирие.
— Какво ви води в Сиена? Бизнес или удоволствие? — попита той любезно.
— Ами… удоволствие.
Не бях сигурна, но ми се стори, че едно от розмаринените очи ми намигна.
— Тогава ще трябва да се уверим, че няма да останете разочарована.
Отворих уста, но нямах идея какво да кажа, затова я затворих бързо. Джанис щеше да знае как точно да отговори, но не и аз.
— О, да! — възкликна Ева Мария. — Алесандро знае всички тайни в Сиена. Нали, скъпи? Ще ти покаже прекрасни места, които никога не би открила сама.
— Благодаря — отговорих мило, — но съм свикнала сама да се грижа за развлеченията си.
Алесандро се засмя и Ева Мария се присъедини към него, макар да бях сигурна, че се смееха по различни причини.
— Виждаш ли? — ощипа ме Ева Мария по бузата. — Какво е разбирал Шекспир? Сега сме приятели.
Навън светът приличаше на огромно лозе, а небето висеше над пейзажа като синя защитна мантия. Бях родена тук, но се чувствах чужденка и натрапница, промъкнала се през задната врата, за да намери и да си присвои нещо, което никога не бе притежавала.
Изпитах страхотно облекчение, когато най-после спряхме пред хотел „Чизарели“. Ева Мария бе повече от любезна по време на пътуването и дори Алесандро се бе отпуснал малко, но човек не може да продължава безкрайно с учтивите разговори, след като не е спал цяла нощ и са му изгубили багажа. Всичко, което притежавах, се намираше в двата проклети куфара. Бях прибрала всичките си вещи от къщата на леля Роза в нощта на погребението и я бях напуснала с такси около полунощ, все още чувайки триумфалния смях на Джанис в ушите си. Имах какви ли не дрехи, книги и глупави дреболийки, но сега те се намираха във Верона, а аз бях в Сиена само с четка за зъби, половин вафла и чифт тапи за уши.
След като паркира пред хотела и любезно ми отвори вратата, Алесандро ме придружи вътре. Очевидно не му се искаше, а също така очевидно аз не оценявах жеста, но Ева Мария ни наблюдаваше от задната седалка на колата, а вече бях наясно, че е жена, свикнала да изпълняват нарежданията й.
— Моля — каза Алесандро, като ми отвори вратата. — След теб.
Нямаше как да постъпя, освен да вляза в хотел „Чизарели“, затова го направих, последвана от нежелания ми придружител. Сградата ме поздрави с хладното спокойствие на високите си тавани, поддържани от мраморни колони. Някъде далеч от нас чух пеене на мъж.
— Добре дошла, госпожице — приветства ме величествен тип в елегантен костюм, надигайки се зад гишето.
Блестящата табелка пред него ме уведоми, че името му е директор Росини.
— Добър вечер, капитане — обърна се той към Алесандро.
Облегнах ръце на зеления мрамор и се усмихнах мило.
— Здравейте. Аз съм Жулиета Толомей. Имам резервация. Извинете ме за секунда… — обърнах се към Алесандро. — Е, това е. Тук вече съм в безопасност.
— Съжалявам, госпожице Толомей — каза директор Росини, — но нямам резервация на ваше име.
— О! Бях сигурна… това ще бъде ли проблем?
— Заради „Палио“! — възкликна мъжът, като размаха ръце отчаяно. — Хотелът е претъпкан. Но… — Затрака той по клавиатурата на компютъра. — Тук имам номер на кредитна карта с името на Джули Джейкъбс. Резервация за един човек за седмица. Трябва да пристигне днес от Америка. Да не би да сте вие?
Приковах очи в Алесандро, който отвърна на погледа ми с пълно безразличие.
— Да, това съм аз — отговорих.
Директор Росини ме изгледа изненадано.
— Вие сте Джули Джейкъбс? И Жулиета Толомей?
— Да.
Видях как двамата мъже си размениха любопитни погледи. Веждите на директор Росини се повдигнаха въпросително, докато Алесандро погледна и двама ни с язвително равнодушие.
— Капитане? — обърна се директор Росини към него. — Има ли проблем?
— Не — отговори Алесандро. — Госпожице Джейкъбс, наслаждавайте се на престоя си в Сиена.
В следващия миг кръщелникът на Ева Мария изчезна, сякаш никога не бе влизал тук, а аз останах сама с директор Росини и неудобното мълчание. Едва когато попълних всички формуляри, които ми връчи, Росини си позволи да се усмихне.