— Господи, Джулс! — намръщи се Джанис и заговори беззвучно. — Стегни се!
Нямаше начин да се стегна. Всичко, което си въобразявах, че знам за Алесандро, се завъртя пред очите ми като рулетка. Осъзнах, че при всеки разговор с него, бях залагала погрешно.
Той не беше Парис, не беше Салимбени, нито дори Нино. Винаги си е бил Ромео. Не онзи плейбой Ромео, а изгнаникът, прокуден много отдавна от клюки и суеверия, който бе прекарал целия си живот в опити да се превърне в някой друг. Той ми бе казал, че Ромео е негов съперник. Ромео имал кръв по ръцете. Ромео бил прокълнат и хората биха искали да го смятат за мъртъв. Ромео не бил човекът, когото съм мислела, че познавам. И никога нямало да прави любов с мен в рими. Но пък Ромео също така бе човекът, дошъл да изпие чаша вино в ателието на маестро Липи късно през нощта и да разгледа портрета на Жулиета Толомей. За мен, това говореше повече от най-добрата поезия.
Но защо никога не ми бе казал истината? Бях го разпитвала за Ромео безброй пъти, а той винаги ми отговаряше, сякаш ставаше дума за съвсем друг човек. За човек, когото не бе разумно да познавам.
Внезапно си припомних куршума, увиснал на кожена връв на врата му, и разказа на Пепо в болницата как всички смятали Ромео за мъртъв. Припомних си и изражението на Алесандро, когато Пепо спомена, че Ромео бил извънбрачен син. Едва сега осъзнах гнева му към семейство Толомей, които се бяха отнасяли с него като със Салимбени и, следователно, като със заклет враг.
Също като мен.
След като всички напуснаха стаята — бабата и Енрико в една посока, а Алесандро — в другата, Джанис ме сграбчи за раменете с искрящи очи.
— Ще се стегнеш ли най-после!
Искаше прекалено много от мен.
— Ромео! — изстенах и се хванах за главата. — Как може той да е Ромео? Аз съм такава идиотка!
— Да, такава си, но това не е новина — грубо отвърна Джанис, която очевидно не бе в настроение за паника. — Не знаем дали той е Ромео. Истинският Ромео. Може това да е само второто му име. Ромео е често срещано италианско име. А ако наистина е онзи Ромео, това не променя нищо. Все още е в съдружие със Салимбени! И той прерови хотелската ти стая!
Преглътнах няколко пъти.
— Не се чувствам много добре.
— Добре, да изчезваме оттук.
Джанис ме хвана за ръката и ме задърпа напред, като мислеше, че отиваме към главния вход на музея. Вместо това се озовахме в част от изложбата, която не бяхме видели преди. Мястото напомняше на родствен храм. Вита каменна стълба от едната му страна водеше към някакво подземие.
— Какво има долу? — прошепна Джанис, като се протегна да види.
— Забрави! — отвърнах бързо. — Няма да се бутаме в тая проклета тъмница!
Но съдбата очевидно предпочете дързостта на Джанис пред страховете ми, защото в следващия миг отново чухме гласове, които идваха сякаш от всички страни, и двете се смъкнахме бързо по стълбите. Задъхани от страх да не ни открият, се сгушихме в подножието на витата стълба. Гласовете идваха все по-близо, а стъпките накрая спряха точно над главите ни.
— О, не! — прошепнах, преди Джанис да успее да затисне устата ми с ръка. — Това е той!
Спогледахме се с ококорени очи. Намирахме се в мазето на Алесандро и дори Джанис не се радваше на перспективата за среща. Изражението й, докато седеше до мен в тъмнината, определено бе средновековно. Предполагам, че и моето също.
В този миг, навсякъде около нас светнаха лампи и видяхме Алесандро да слиза по стълбите, после да спира за момент.
— Чао, Алесио, как си? — попита той, поздравявайки поредния познат.
Джанис и аз се спогледахме с известно облекчение. И двете осъзнавахме, че унижението ни бе отложено поне с няколко минути.
Огледахме се трескаво наоколо, за да преценим възможностите си, и видяхме, че наистина бяхме хванати в капан, както бях предрекла. С изключение на три огромни дупки в стената — черните устни на пещерите Ботини, нямаше друг изход. Можехме единствено да се качим обратно горе и да минем покрай Алесандро. Нямаше начин да се прокраднем и през пещерите, тъй като входовете им бяха закрити с черни железни решетки.
Но Толомей никога не се предават. Надигнахме се и започнахме да изпробваме решетките с треперещи ръце. Аз най-вече се мъчех да разбера дали щяхме да успеем да се мушнем през тях, а Джанис експертно опипваше всеки болт и панта и отказваше да повярва, че няма начин да ги отворим. За нея, всяка стена имаше врата, всяка врата имаше ключ, а всяка купчина лайна имаше бутон за изстрелване. Човек просто трябваше да ги намери.