— Е… значи сте приятелка на капитан Сантини?
Погледнах през рамо.
— Имате предвид мъжа, който бе тук преди малко? Не, не сме приятели. Така ли се казва? Сантини?
Директор Росини очевидно реши, че не го разбирам.
— Името му е капитан Сантини. Той е… как се казва… началник на охраната в Монте Паски. В двореца Салимбени.
Сигурно бях погледнала стреснато, тъй като директорът побърза да ме успокои.
— Не се тревожете, в Сиена няма престъпници. Това е много спокоен град. Веднъж имаше един престъпник… — Той се засмя леко. — … но се погрижихме за него! Елате, ще ви заведа в стаята ви.
В продължение на часове бях очаквала нетърпеливо да се просна в леглото. Но сега, когато най-после можех да го направя, вместо да си легна, започнах да се разхождам нервно из хотелската стая, обмисляйки възможността Алесандро Сантини да провери името ми и да изрови пацифисткото ми минало. Последното, от което се нуждаех, бе някой в Сиена да извади старото досие на Джули Джейкъбс, да открие римския ми провал и да сложи край на търсенето на съкровището.
Малко по-късно, когато се обадих на Умберто, за да му съобщя, че съм пристигнала, той очевидно долови притеснението в гласа ми и веднага осъзна, че нещо се е объркало.
— А, няма нищо — казах бързо. — Само някакъв издокаран в „Армани“ тип, който откри, че имам две имена.
— Но той е италианец — отвърна Умберто. — Не му пука дали с нещо малко си нарушила законите, стига да носиш красиви обувки. Носиш ли елегантни обувки? Обу ли обувките, които ти поръчах? Принцесо?
Сведох очи към джапанките си.
— Предполагам, че с мен е свършено. — Засмях се.
I.III.
Събудиха ме камбаните на църквата „Сан Доменико“. Две минути по-късно директор Росини почука на вратата ми, сякаш знаеше, че бе невъзможно да продължа да спя в тази шумотевица.
— Извинете ме! — каза той и без да чака покана примъкна огромен куфар в стаята и го остави на празната стойка за багаж. — Това пристигна за вас снощи.
— Чакайте! — извиках, като пуснах вратата и увих хотелската хавлия плътно около себе си. — Това не е моят куфар.
— Не… — съгласи се той, като извади елегантната кърпичка от предния си джоб и избърса потта от челото си. — Това е от графиня Салимбени. Ето, тя остави бележка за вас.
Взех бележката.
— Какво точно е графиня?
— По принцип — отвърна директор Росини с достойнство — не пренасям багаж. Но тъй като беше графиня Салимбени…
— Тя ми дава на заем дрехите си? — възкликнах, като се вторачих шашнато в бележката от Ева Мария. — И обувките си?
— Докато вашият собствен багаж пристигне. Сега се намира в Мантуа.
С безукорно красивия си почерк Ева Мария ме уведомяваше, че дрехите може да не ми прилегнат идеално. Но според нея, щеше да е по-добре да съм облечена в тях, отколкото да се мотая наоколо гола. Бях склонна да се съглася, но това не означаваше, че с радост щях да облека тоалетите на непознат човек.
Докато разглеждах дрехите в куфара, се зарадвах, че Джанис не можеше да ме види. В детството ни къщата не бе достатъчно голяма за две поклоннички на модата, затова аз, разочаровайки силно Умберто, се бях заела да се превърна в точно обратното нещо. В училище Джанис получаваше комплименти от приятели, чиито живот бе ръководен от имена на дизайнери. Коледа означаваше Дона Карън, плажът — Долче и Габана, а дъждовните дни — Бърбъри. На мен пък ми се възхищаваха момичета, които ме придружаваха до магазина за дрехи втора употреба, но нямаха достатъчно въображение, за да закупят същото като мен, нито пък смелост да облекат подобна комбинация. Не че не харесвах красиви дрехи, просто не исках да доставя на Джанис удоволствието от мисълта, че ми пука за вида ми. Защото каквото и да постигнех в това отношение, тя винаги щеше да ме надмине.
Докато завършим колежа, си бях изградила собствен образ: глухарче в лехата на обществото. Сладко, но все пак плевел. Когато леля Роза сложи снимките от дипломирането ни една до друга на рояла, усмихна се тъжно и отбеляза, че от всичките класове, които съм изкарала, съм постигнала най-големи успехи в „Анти-Джанис“.
С други думи, дрехите на Ева Мария определено не бяха в моя стил. Но пък какви други възможности имах? След телефонния разговор с Умберто снощи, бях решила да пенсионирам джапанките си и да обърна малко повече внимание на вида си. Все пак, последното, от което се нуждаех сега, бе Франческо Макони, финансовият съветник на майка ми, да си помисли, че съм човек, на когото не можеш да имаш доверие.