Вечерта, когато съпругът й се завърнал, Мина била подготвила всичко. Останките на монах Лоренцо почивали в дървен ковчег, готов да бъде качен на каруцата. Писмо до монасите в „Свети Лоренцо“ обяснявало достатъчно, за да ги накара да разберат, че пред тях лежи човек, който заслужава край на страданията си. Оставало й само да получи одобрението на съпруга си и малко пари, а през няколкото месеца брак Мина била научила, че след една приятна вечер може да има каквото пожелае от мъжа си.
Рано на следващата сутрин преди мъглата да се вдигне над „Пиаца Салимбени“, тя застанала до прозореца в спалнята си и видяла как каруцата с ковчега потегля към Витербо. На врата й висяло разпятието на монах Лоренцо, почистено и излъскано. Първият й импулс бил да го постави в ковчега с останките на монаха, но после решила да го запази като спомен от мистичната им връзка.
Все още не разбирала защо монахът решил да проговори чрез нея и да принуди ръката й да напише проклятието, поразило семейството й, но имала чувството, че го е направил от доброта — искал да й покаже, че може да намери лек срещу злото. А докато това станело, щяла да запази разпятието, за да й напомня за думите на стената и за човека, чийто последни мисли не били за самия него, а за Ромео и Жулиета.
VII.I.
След като маестро Липи спря да чете, поседяхме известно време в мълчание.
— Отначало бях извадила италианския текст, за да сменя темата за Алесандро — Ромео и собствената си тъпота, но ако знаех, че щеше да ни отведе на толкова мрачно място, щях да го оставя в чантата си, а не да си разваляме настроението.
— Горкият монах Лоренцо — каза Джанис съчувствено. — Краят му никак не е бил щастлив.
— Винаги съм смятала, че Шекспир го е отървал прекалено лесно — рекох небрежно, опитвайки се да разведря настроението. — В „Ромео и Жулиета“ той се мотае из обсипаното с трупове гробище и дори си признава, че стои зад измамата с отровата… и край. Човек би си помислил, че е в реда на нещата господата Монтеки и Капулети поне да го напляскат.
— Може и да са го направили — отвърна Джанис — след като останалите са напуснали сцената. „Някои ще бъдат пощадени, а други — наказани…“ Звучи така, сякаш историята не е приключила с падането на завесата.
— Очевидно не е била — съгласих се, като погледнах текста, който маестро Липи ни бе прочел. — А според мама, все още не е.
— Това — обади се маестрото все още смръщен под впечатление на злините на Салимбени — е крайно обезпокоително. Ако е вярно, че монах Лоренцо е написал подобно проклятие, тогава, теоретично, то би трябвало да продължи докато… — Той провери текста. — … докато „поправиш греховете си и коленичиш пред Богородица, а Жулиета се събуди и прегърне любимия си Ромео“.
— Добре — кимна Джанис, която никога не си бе падала по суеверията. — Имам два въпроса. Първо, кой трябва да коленичи…
— Повече от ясно е — намесих се. — Знаем, че е прокълнал двете къщи. Говорил е на Салимбени и Толомей, които са били в мазето и са го измъчвали. А след като ние с теб сме от семейство Толомей, ние също сме прокълнати.
— Чуй се само! — извика тя. — От семейство Толомей! Какво значение има името?
— Не е само името — обясних. — Гените и името. Мама имала гените, а татко — името. Ние с теб сме двойно прокълнати!
Джанис не се зарадва на логиката ми, но не можеше да направи нищо по въпроса.
— Добре, звучи справедливо — каза тя. — Но имам още един въпрос. Ако наистина вярваш в това проклятие, тогава какво? Как може някой да е достатъчно глупав да вярва, че може да сложи край на проклятието? Не говорим само за покаяние. Говорим за изкупване на греховете. Как можем да го направим? Да изровим дъртия Салимбени и да го накараме да си промени решението? — Тя ни изгледа мрачно, сякаш ние с маестрото й бяхме стоварили този тежък проблем. — Защо просто не се приберем у дома и не зарежем тъпото проклятие тук? Защо трябва да се интересуваме от него?
— Защото мама се е интересувала — отговорих простичко. — Точно това е искала: да остане тук и да сложи край на проклятието. А сега ние трябва да го направим вместо нея. Дължим й го.
— Нищо не й дължим! — рязко отвърна Джанис, но забеляза присвитите ми очи и добави по-кротко. — Ако въобще й дължим нещо, то е да останем живи.
Опипах разпятието на врата си.
— Точно това имам предвид. Ако искаме да останем живи, тогава трябва да сложим край на проклятието. Ние с теб, Джианоза. Няма кой друг да го направи.