Джанис осъзна, че съм права, но това не й хареса.
— Това е пълна дивотия — каза тя. — Добре, да приемем за момент, че проклятието наистина съществува и, ако не му сложим край, ще ни убие, както е убило мама и татко. Въпросът е как да го спрем?
Погледнах маестрото. Не бе проявил прочутата си разсеяност цяла вечер и дори разсъждаваше съвсем логично, но и той нямаше отговор на въпроса на Джанис.
— Не знам — признах. — Но подозирам, че златната статуя има определена роля. Може би и знамето и кинжалът, макар да не виждам как.
— Е, добре! Да действаме — извика Джанис. — Но нямаме представа къде е статуята. Историята просто казва, че Салимбени е погребал влюбените в свят гроб и е поставил стражи в параклиса, но не уточнява мястото. Може да е къде ли не! Не знаем къде е статуята, а ти загуби кинжала и знамето! Впечатлена съм, че си успяла да запазиш кръстчето, но подозирам, че е само защото то е без значение.
Отново погледнах художника.
— Твоята книга, която говореше за „Очите на Жулиета“ и гроба й… сигурен ли си, че не казва къде се намира той? Когато говорихме за това преди, ти ми каза просто да отида и да питам Ромео.
— А ти направи ли го?
Намръщих се.
— Не! Разбира се, че не! Дори не знаех, че той е Ромео до днес следобед.
— Защо тогава не го попиташ следващия път, когато го видиш? — попита маестрото.
Беше полунощ, когато аз и Джанис се върнахме в хотел „Чизарели“. Веднага щом влязохме във фоайето, директор Росини се втурна към нас и ми подаде купчина бележки.
— Капитан Сантини се обади в пет следобед — уведоми ме той с укор в гласа, сякаш ме обвиняваше задето не съм си била в стаята в очакване на обаждането. — И много пъти оттогава. Последният път, когато звънна, беше… — Той погледна часовника на стената. — … преди седемнайсет минути.
Намръщих се.
— Каза ли му за сестра ми?
Директор Росини повдигна вежди, възмутен от намека, че е предал доверието ми.
— Разбира се — ледено отговори той. — Казах му, че автобус с прочути футболисти от Милано ви е взел от хотела.
Аз и Джанис избухнахме в смях, но той вече се бе върнал към работата си и се престори, че не се радва на смеха ни.
Въпреки многобройните съобщения от Алесандро — доказателство за интереса му към местонахождението ми — Джанис и аз се смяхме по целия път догоре. Но след като влязохме в стаята, бяхме посрещнати от топъл бриз откъм балконската врата, която се бе отворила без следи от взлом. Бързо проверих дали от кутията на мама липсват документи. Бяхме я оставили на бюрото, тъй като вече вярвахме, че не съдържа нищо подобно на карта на съкровището.
— Моля те, звънни ми — зачете Джанис съобщенията на Алесандро. — Моля те, звънни ми. Свободна ли си за вечеря? Добре ли си? Моля те, обади се…
Почесах се по главата.
— Заключихме ли балконската врата преди да излезем? Май си спомням, че я заключихме.
Спогледахме се.
— Липсва ли нещо? — попита Джанис, като метна съобщенията на леглото.
— Не — отговорих. — Всички документи са тук.
— Плюс това — каза тя, като си съблече блузата пред прозореца, — че половината ченгета в града държат стаята ти под око.
— Няма ли да се разкараш от прозореца? — извиках и я издърпах оттам.
Джанис се засмя доволно.
— Защо? Поне ще знаят, че не спиш с мъж! — изкикоти се тя, но когато видя мрачната ми физиономия, изтрезня. — Стига, Джулс, не приемай всичко толкова сериозно.
— Лесно ти е да го кажеш — изстенах, като се отпуснах на леглото. — Ти не си Жулиета.
— И ти не си — ухили се тя и седна до мен. — Просто си момиче със странна майка. Също като мен. Слушай — прегърна ме тя, — знам, че искаш да отидеш на оня купон. Добре, отивай. Имаш благословията ми. Просто ми се иска да не приемаш всичко толкова буквално. Цялата тази история с Ромео и Жулиета. Шекспир не е господ. Не те е създал и не те притежава! Той е просто човек, който пише думи.
В този момент телефонът звънна и ни прекъсна. Когато най-после затворих, след като уверих Алесандро, че съм съвсем добре, сама и готова да ме вземе утре в два часа, Джанис беше под душа, където пееше гръмко и се забавляваше чудесно.
По-късно, лежахме заедно и разглеждахме тетрадката на мама за пореден път. След като вече знаехме историята на статуята, скиците на прегърнати мъж и жена ни се струваха напълно логични. Но нищо в рисунките не издаваше местонахождението на гроба. Повечето страници бяха изпълнени с драсканици и скици. Само една от тях бе уникална, тъй като имаше бордюр от рози я елегантно изписан цитат от „Ромео и Жулиета“.