Оказа се, че това е единственият цитат на Шекспир в цялата тетрадка и двете с Джанис се замислихме.
— Това — казах — е майката на Жулиета, която говори за Парис. Но цитатът е грешен.
— Може тя да го е объркала? — предположи Джанис.
Вторачих се в нея.
— Мама да обърка Шекспир? Не мисля така. Смятам, че го е направила нарочно. За да изпрати съобщение на някого.
Джанис се надигна. Винаги си беше падала по ребуси и гатанки и, за първи път от обаждането на Алесандро, изглеждаше наистина развълнувана.
— Е, какво е съобщението? Някой очевидно е скрит. Но ние можем да го намерим. Нали?
— Говори за том и за margent, което означава поле на страница. Звучи ми като книга.
— Не само една — посочи Джанис, — а две. Нашата книга и нейната книга. Нарича собствената си книга нейните очи, което ми звучи като скицник… — Тя потупа страницата. — Точно както в тази тетрадка. Не си ли съгласна?
— Но в полетата няма написано нищо — отговорих, като запрелиствах тетрадката и, за първи път, забелязах всички числа, написани в краищата на страниците. — Мили боже! Права си! Защо не сме го забелязали досега?
— Защото не го търсехме — отговори тя, като взе тетрадката от ръката ми. — Ако тези числа не ни отпращат към страници и редове, наречи ме Исмаил.
— Но страници и редове от какво? — попитах.
Истината ни осени едновременно. Ако тетрадката беше нейният том, тогава евтиното издание на „Ромео и Жулиета“ от кутията трябваше да е нашият том. А страниците и редовете трябваше да ни насочат към избрани пасажи от пиесата на Шекспир. Колко логично.
Втурнахме се към кутията. Но не я намерихме. Едва сега се усетихме какво бе изчезнало от стаята ни. Вехтата книжка с меки корици вече не бе тук.
Джанис винаги спеше дълбоко. Навремето се дразнех безкрайно, че може да продължи да спи спокойно въпреки звъненето на будилника. Все пак, стаите ни бяха една срещу друга и винаги спяхме с леко открехнати врати. В отчаянието си, леля Роза закупи всички видове будилници в града в търсене на нещо, което да успее да изкара сестра ми от леглото и да я подкара към училище. Но опитите й излязоха безуспешни. Накрая Джанис се сдоби с някаква промишлена машина, допълнително подсилена от Умберто, която звучеше като евакуационна сирена в ядрена централа. Но въпреки всичко, единствената, която се събуждаше, при това с ужасен писък, бях аз.
На сутринта след вечерята ни с маестро Липи се изненадах безкрайно, когато я видях да лежи будна и да гледа първите слънчеви лъчи, които проникваха през щорите.
— Кошмари ли? — попитах, като си припомних безименните духове, които бяха тормозили сънищата ми цяла нощ.
— Не можах да спя — отговори тя, като се обърна към мен. — Днес смятам да отида с мотора до къщата на мама. Можеш да дойдеш с мен, ако искаш.
Но си знаеше, че не исках да отида с нея.
Алесандро дойде да ме вземе в два часа. Седях на стъпалата на хотел „Чизарели“ с малък сак пред мен и се наслаждавах на слънцето през клоните на магнолията. Веднага щом видях колата му, отново ме обзе вълнение. Може би защото беше Ромео, или пък защото бе прониквал в стаята ми един-два пъти, или просто защото, както Джанис вярваше, би трябвало да отида на психиатър. Изкушавах се да обвиня за всичко водата на „Фонтебранда“, но май лудостта ми бе започнала дълго преди да пия от нея. Поне шестстотин години по-рано.
— Какво е станало с колената ти? — попита Алесандро, като застана пред мен.
Изглеждаше великолепно в джинси и тениска. Дори Умберто би трябвало да признае, че Алесандро имаше забележително почтен вид, въпреки небрежните си дрехи. Но пък самият Умберто се оказа бандит, така че защо въобще продължавах да се водя по поученията му?
Мисълта за Умберто ме прободе леко в сърцето. Защо хората, на които държах, с изключение на леля Роза, винаги имаха и тъмна страна?
Отърсих се от меланхолията си, придърпах надолу полата си, за да прикрия следите от пълзенето в пещерата предишния ден и отговорих: