— Спънах се в действителността и паднах.
Алесандро ме изгледа учудено, но не каза нищо. Наведе се и взе сака ми, а аз за първи път забелязах орела на Марескоти на ръката му. Странно как не го бях видяла преди, особено когато пиех вода от ръцете му, но пък светът бе пълен с птици, а аз определено не бях орнитолог.
Стори ми се странно отново да седя в колата му, този път до него. Толкова много неща се бяха случили от пристигането ми в Сиена с Ева Мария, някои бяха очарователни, други — точно обратното, но повечето се дължаха на Алесандро. Докато пътувахме, изгарях от желание да му задам въпроса, който ме измъчваше, но не успях да се принудя да го направя. А и не се сещах за друга тема, която да не ни отведе точно към него. Защо, по дяволите, не ми беше казал, че е Ромео?
Е, истината беше, че и аз не му бях разказала абсолютно всичко. Всъщност, не му бях казала почти нищо за издирването на златната статуя и абсолютно нищо за Умберто и Джанис. Но поне още в самото начало му бях казала коя съм, макар той да не ми повярва. Разбира се, споменах, че съм Жулиета Толомей само за да му попреча да открие, че съм Джули Джейкъбс. От всичко това следва, че може би и аз имах известна вина.
— Много си тиха днес — отбеляза той. — Имам чувството, че аз съм виновен за това.
— Никога не си ми разказвал за дядо си — отвърнах бързо.
Той се засмя.
— Това ли е причината? Не се тревожи, докато стигнем до Вал Д’Орсия, ще знаеш за дядо ми повече отколкото искаш. Но първо, кажи ми какво вече знаеш, за да не се повтарям.
— Имаш предвид… — опитах се да прочета мислите му, но не успях, — какво знам за семейство Салимбени?
Както винаги, когато споменавах Салимбени, той се усмихна сухо. Сега, разбира се, знаех защо.
— Не, разкажи ми за твоето семейство. Толомей. Кажи ми всичко, което мислиш, че е станало през 1340 година.
Направих го. През следващия час му разказвах историята, която бях сглобила от признанието на монах Лоренцо, писмата на Жулиета до Джианоза и дневника на маестро Амброджио. Алесандро не ме прекъсна нито веднъж. Когато стигнах до края на трагедията в „Рока ди Тентанано“, се зачудих за момент дали да спомена италианската история за Мона Мина и проклятието на монах Лоренцо на стената, но реших да не го правя. Беше прекалено странна и потискаща, а и не исках отново да се връщам на темата за статуята със скъпоценните очи, след като бях отрекла да знам каквото и да било за нея, когато ме попита за първи път в полицейския участък.
— И така, двамата загинали в „Рока ди Тентанано“ — завърших. — Не с кинжал и шише с отрова, а със сънотворно и копие в гърба. Монах Лоренцо видял всичко със собствените си очи.
— И каква част от историята е твоя измислица? — подразни ме Алесандро.
Свих рамене.
— Е, запълних някои празноти. Помислих си, че това ще направи историята по-забавна. Но не промених нищо важно.
Погледнах го и видях, че се мръщи.
— Какво? — попитах недоволно.
— Важните неща не са това, което хората си мислят — отговори той. — Според мен, твоята история, а и „Ромео и Жулиета“, не са за любов. Става дума за политика и посланието е просто: когато старците водят войни, младите умират.
— Това е забележително неромантично от твоя страна — ухилих се аз.
Алесандро сви рамене.
— Шекспир също не е видял романтиката. Погледни как ги описва. Ромео е дребен ревльо, а Жулиета е истинският герой. Помисли за това. Той пие отрова. Кой мъж пие отрова? А тя е тази, която се промушва с кинжала. По мъжки.
Не можех да не се засмея.
— Това може и да е вярно за шекспировия Ромео. Но истинският Ромео Марескоти не е бил ревльо. Бил е корав тип.
Погледнах го, за да видя реакцията му и го хванах да се усмихва.
— Не е чудно, че Жулиета го е обичала.
— Откъде знаеш, че го е обичала?
— Не е ли очевидно? — отвърнах раздразнено. — Обичала го е толкова много, че когато Нино се опитал да я съблазни, се е самоубила, за да остане вярна на Ромео, макар никога да не… да не са стигнали до края. Предполагам, че това е абсурдно според теб?
— Абсолютно! — отговори Алесандро. — Помисли само. Нино не е бил толкова лош…
— Нино е бил възмутителен!
— Може да е бил страхотен в леглото — възрази Алесандро. — Защо да не разбере? Можела е да се самоубие на следващата сутрин. Е, това е ужасен урок за един мъж!
— Как можеш да кажеш подобно нещо? — запротестирах. — Не вярвам, че наистина мислиш така! Ако ти беше Ромео, нямаше да искаш Жулиета да… направи едно пробно кръгче с Парис!