Алесандро се разсмя на глас.
— Хайде де! Ти ми каза, че аз съм Парис! Богат, хубав и опасен. Разбира се, че искам Жулиета да направи едно пробно кръгче с мен.
Той ме погледна и се ухили на намръщената ми физиономия.
— Какъв Парис щях да съм, ако не го исках?
— И кога точно — запитах, като отново подръпнах полата си надолу, — планираше това да се случи?
— Защо не го обсъдим на чаша вино? — попита Алесандро, като намали.
Бях прекалено погълната от разговора ни, за да обръщам внимание на пътя, но сега забелязах, че вече не сме на магистралата, а пътуваме по безлюден черен път, ограден с борове. Пътят свърши в подножието на висок хълм, но вместо да обърне колата назад, Алесандро я паркира на празно място, обрасло с бурени.
— Тук ли живее Ева Мария? — изненадах се, тъй като не виждах къща наоколо.
— Не — отговори Алесандро, като излезе от колата и извади бутилка и две чаши от багажника. — Това е „Рока ди Тентанано“. По-точно това, което е останало от него. Мястото, където Нино се опитал да съблазни Жулиета — намигна ми той. — Надявах се да ми дадеш втори шанс.
Изкачихме се по хълма и се озовахме в основата на порутена крепост. Част от величествената кула все още стоеше на мястото си. Разходихме се около нея и се насладихме на забележителната гледка към Вал Д’Орсия. Яркожълти полета и зелени лозя се простираха докъдето стигаше погледът. Тук и там имаше по някое червено или синьо петно, където цветята бяха превзели някоя ливада. Високи кипариси ограждаха пътищата, които се виеха през полята. В края на всеки път стоеше ферма. Гледката беше от онези, които ме караха да съжалявам, че на единайсет години напуснах класа по рисуване, тъй като Джанис ме заплаши, че ще се запише в него.
Алесандро изглеждаше впечатляващо небрежен с бутилката и двете чаши в ръка и очевидно не бързаше да извади тапата.
— Не можеш да се скриеш от Салимбени — казах, като вдигнах ръка срещу слънцето. — Със сигурност са знаели как да си подбират местата.
— Мястото е имало важно стратегическо значение — кимна Алесандро. — Оттук можеш да управляваш света.
— Или поне част от него.
Той сви рамене.
— Тази част, която си струва да бъде управлявана.
Обърнах се да погледна заплашителната крепост зад нас. Това, което бе останало от масивните й стени, бе обрасло в трева и билки. Контрастът между миналото и настоящето никога не ми се бе струвал толкова впечатляващ. В Средновековието този хълм бил оживен и населен с хора. Сега беше толкова тих, че се чуваше дори бръмченето на дребни насекоми.
— Значи това е коварният ти план — обърнах се към Алесандро. — Водиш ме тук, напиваш ме и правиш онова, което Нино не успял да направи.
Той се засмя.
— Нещо такова. Помислих си, че може да си променила решението си.
Приближих се до него, окуражена от факта, че той очевидно бе планирал грижливо малкия пикник.
— Чакай да отгатна — казах. — Искаш да чуеш, че що се отнася до мен, Ромео може да върви по дяволите? — Обвих ръце около врата му. — Добре тогава. Печелиш.
Притиснах се плътно до него и залепих устни в неговите. Но веднага щом той отговори на целувката ми, се засмях и го пуснах.
— Санта Мария — изстена Алесандро и се залюля леко. — Ако знаех, че толкова харесваш древни развалини…
Отстъпих назад и го огледах преценяващо.
— О, не си толкова древен… Чакай да позная…
— Върни се тук — каза той с дрезгав глас — и ще ти кажа.
— Не — възразих. — Не и докато не ми съобщиш какво празнуваме.
Алесандро не ми отговори веднага. Впери очи в красивата гледка и усетих, че се бореше с думите, които трябваше да каже. Най-после се обърна към мен. Закачливостта беше изчезнала от лицето му и ме гледаше с измъчено изражение.
— Мислех си, че е време да отпразнуваме ново начало — каза той накрая.
— Ново начало за кого? — попитах.
Той остави чашите и бутилката на тревата и се приближи до мен.
— Жулиета — започна той тихо, — не те доведох тук, за да се правя на Нино. Или на Парис. Доведох те тук, защото тук е приключило всичко.
Той докосна лицето ми с благоговение, като археолог, най-после открил скъпоценната антика, която е търсил цял живот.
— Помислих си, че ще е добро място за ново начало.