Алесандро не можа да разтълкува изражението ми и добави притеснено:
— Съжалявам, че не ти казах истината преди. Надявах се, че няма да се наложи. Непрестанно ме разпитваше за Ромео и какъв е бил. Надявах се… — Той се усмихна с копнеж. — … че ще ме познаеш.
Макар вече да знаех какво се опитваше да ми каже, искреността му ме прониза право в сърцето. Надали щях да съм по-шокирана, ако бях чула изповедта му, когато още не знаех нищо.
— Жулиета. — Той се опита да ме целуне, но аз извърнах глава.
— Копеле!
Поради липса на по-добро място, той ме целуна по врата.
— Да. Знаеш всичко за мен. Копеле съм — призна той и ме целуна отново. — Никога не съм те лъгал за Ромео. Просто ти казах, че не е човекът, за когото го мислиш.
— И ми каза да стоя далеч от него! — напомних му. — Каза, че ще съм по-добре с Парис!
Той се усмихна на гнева ми.
— Ти ми каза, че съм Парис!
— А ти ме остави да вярвам в това!
— Да, направих го — съгласи се той. — Защото ти искаше да съм Парис. Искаше аз да съм врагът. Това беше единственият начин, по който можеше да гледаш на мен.
Отворих уста да възразя, но осъзнах, че беше прав.
— През цялото време чаках момента си — продължи Алесандро, разбрал, че печелеше битката. — И след вчера при „Фонтебранда“, помислих, че ще си щастлива.
В тишината, последвала думите му, протегнах ръка и го погалих по лицето. Усетих топлината му и в гърдите ми се надигна радост, каквато не бях предполагала, че мога да изпитвам.
— Щастлива съм — прошепнах.
Не знам колко дълго продължи целувката ни. Беше един от онези моменти, които дори учените не могат да сведат до числа. Знам само, че светът засия около мен. Стори ми се, че целият космос е претърпял великолепна промяна от последния път, когато го бях гледала. Или пък никога преди не го бях поглеждала както трябва.
— Ужасно се радвам, че си Ромео — прошепнах. — Но дори да не беше, пак щях…
— Щеше какво?
Усмихнах се и отместих очи.
— Щях да съм щастлива.
Той се засмя. Знаеше, че се бях канила да кажа нещо по-откровено.
— Ела — придърпа ме той на тревата до себе си. — Караш ме да забравя обещанието си. Много те бива в това!
— Какво обещание? — учудих се.
— Да ти разкажа за семейството си — отговори той безпомощно. — Искам да знаеш всичко…
— О, но аз не искам да знам всичко — прекъснах го нетърпеливо. — Не сега.
— Чакай! — Той се опита да спре непослушните ми ръце. — Първо, трябва да ти кажа…
— Шшшт! — залепих пръсти на устата му. — Първо, искам пак да ме целунеш.
— … дядо ми…
— … може да почака — прекъснах го отново и го целунах страстно. — Не мислиш ли така?
Той ме погледна с изражението на самотен войн, изправен пред варварско нападение.
— Но искам да знаеш в какво се набутваш.
— Не се тревожи — прошепнах. — Знам в какво точно се набутвам.
След като се бори в продължение на три секунди, решителността му се изпари, той изстена и ме придърпа към себе си.
— Сигурна ли си?
В следващия миг се озовах по гръб в тревата и най-после открих какво означава да бъдеш боготворена.
Накрая, не моята скромност сложи край на забавлението, а досадната сиенска галантност.
— Знаеше ли — каза Алесандро, като прикова ръцете ми към земята в самозащита, — че на Колумб са били нужни шест години, за да открие Америка?
— Какво му е отнело толкова време? — попитах, доволна от властта си над него.
— Бил италиански джентълмен — отговори Алесандро, — а не завоевател.
— И той се е стремил към златото. — Погледнах го в очите. — Също като тях.
— Може би отначало. Но после открил колко любопитно е да проучва бреговете и да опознава тази странна нова култура.
— Шест години е дълго време — отбелязах, като се опитах да освободя ръцете си.
— Не. — Той се усмихна на нетърпението ми. — Шестстотин години е дълго време. Затова мисля, че можеш да проявиш търпение в продължение на половин час, докато ти разказвам историята си.
Виното вече бе топло, когато най-после стигнахме до него, но въпреки това бе най-прекрасната напитка, която някога бях опитвала. Имаше вкус на мед, билки и любов. Лежах до Алесандро, който се бе облегнал на една морена, и си вярвах, че животът ми ще е дълъг и изпълнен с радости.
— Знам, че още си ядосана задето не ти казах кой съм — започна Алесандро, като ме погали по косата. — Сигурно смяташ, че се страхувах да не се влюбиш в легендата, а не в човека. Но истината е абсолютно различна. Страхувах се, още се страхувам, че когато чуеш историята ми, историята на Ромео Марескоти, ще си пожелаеш никога да не си ме срещала.