Отворих уста, за да възразя, но той не ми позволи.
— Нещата, които братовчед ти Пепо каза за мен… всичките са верни. Сигурен съм, че психолозите могат да обяснят всичко с диаграми или нещо друго такова, но в моето семейство не слушаме психолозите. Не слушаме никого. Ние, Марескоти, си имаме собствени теории. И сме прекалено убедени, че те са правилните. Точно затова се превръщат в драконите под кулата ни, които не позволяват на никого да влезе или да излезе от нея.
Алесандро замълча за момент и допълни чашата ми.
— Ето, останалото е за теб — каза той. — Аз ще шофирам.
— Ще шофираш? — засмях се. — Това не звучи като онзи Ромео Марескоти, за когото Пепо говореше! Мислех, че трябва да си по-див. Това е страхотно разочарование.
— Не се тревожи… — засмя се той, като ме придърпа към себе си и ме целуна. — Ще се реванширам по друг начин.
Докато отпивах бавно от виното, той ми разказа историята.
Всичко започнало с майка му, която забременяла на седемнайсет години и отказала да каже на родителите си кой е бащата. Естествено, собственият й баща, старият Марескоти, дядото на Алесандро, побеснял. Изхвърлил я от къщата и тя отишла да живее при приятелката на майка си от училище — Ева Мария Салимбени. Когато Алесандро се родил, Ева Мария станала негова кръстница и настояла да бъде кръстен с традиционното семейно име, Ромео Алесандро Марескоти, макар да знаела, че дъртият Марескоти ще откачи задето са дали на копелето семейното име.
Най-после, през 1977 година, бабата на Алесандро убедила дядо му да позволи на дъщеря си и внука си да се върнат в Сиена за първи път откак бебето било родено. Момчето било кръстено във фонтана на Орела точно преди „Палио“. Но тази година кварталът изгубил и двете надбягвания и старият Марескоти се чудел кого да обвини за това. Когато чул, че дъщеря му е завела момченцето си да види конюшнята преди състезанието и му позволила да докосне коня, решил, че малкото копеле е донесло лош късмет на целия квартал.
Разкрещял се на дъщеря си, че трябвало да си вземе сина, да се върне в Рим и да не се прибира у дома преди да си намери съпруг. И тя го послушала. Върнала се в Рим и си намерила съпруг — много добър човек, офицер в полицията. Този човек дал на Алесандро фамилното си име Сантини и го отгледал също като собствените си синове — с дисциплина и любов. И така, Ромео Марескоти се превърнал в Алесандро Сантини.
Но всяко лято Алесандро прекарвал по един месец във фермата на дядо си в Сиена, за да опознае братовчедите си и да поживее извън големия град. Баба му настоявала за това. Единственото, за което не успяла да убеди дядо му, било да позволи на Алесандро да присъства на „Палио“. Всички отивали — братовчеди, чичовци, лели, но Алесандро трябвало да си стои у дома, защото дядо му се страхувал, че отново ще донесе лош късмет на коня им. Или поне твърдял така. И Алесандро оставал сам във фермата и си правел собствено „Палио“, яздейки стария работен кон наоколо. По-късно се научил как да поправя мотори и неговото състезание станало много по-бързо и опасно от истинското.
Накрая, въобще не искал да се връща в Сиена, защото когато и да отидел там, дядо му говорел против майка му, която, по съвсем основателни причини, никога вече не се върнала у дома. Алесандро завършил училище и станал карабинер като баща си и братята си. Направил всичко възможно да забрави, че е Ромео Марескоти. Наричал се само Алесандро Сантини и пътувал колкото се може по-далеч от Сиена, като всеки път се включвал в умиротворителни мисии в чужди страни.
Посетил Сиена един-единствен път през 1996 година. Не споделил с никого, че е там, дори с баба си. Но в нощта преди „Палио“, отишъл в конюшнята на Орела. Не го бил планирал, просто не могъл да се въздържи. Чичо му бил там и охранявал коня и, когато Алесандро му казал кой е, толкова се развълнувал, че му позволил да погали жълто-черното яке, което жокеят щял да носи по време на надбягването.
За съжаление, по време на състезанието на следващия ден, жокеят от съперническия квартал хванал същото това яке и забавил жокея на Орела толкова много, че той изгубил надбягването.
В този момент се обърнах и погледнах Алесандро.
— Не ми казвай, че ти си бил виновен за това.
Той сви рамене.