Затова изпробвах тоалетите на Ева Мария един по един, като се въртях пред огледалото. Най-после намерих подходящата комбинация — тясна пола и сако, яркочервени с черни акценти, които ме караха да изглеждам като току-що слязла от ягуар с четири безукорно елегантни куфара и малко кученце на име Бижу. Но най-вече изглеждах сякаш живеех от скрити наследства и ядях финансови съветници за закуска.
Между другото, имах и подходящи обувки.
Директор Росини ми обясни, че за да стигна до двореца Толомей, трябва да мина по „Виа дел Парадизо“ или „Виа дела Сапиенца“. И двете били павирани и практически затворени за коли, но „Сапиенца“ можела да се превърне в предизвикателство, затова „Парадизо“ бил по-безопасният маршрут.
Докато вървях по „Виа дела Сапиенца“, решително пренебрегвайки съвета му, фасадите на древните къщи надвиснаха над мен и скоро попаднах в лабиринта на отминали векове. Тясната панделка синьо небе бе кръстосана с пране и шарени рекламни плакати. Цветовете им контрастираха странно със средновековните тухли, но с изключение на тях и чифт джинси, прострени на въже, нищо друго не напомняше за съвременния живот.
Светът бе напреднал, но Сиена нехаеше. Директор Росини ми бе споменал, че разцветът на града бил през Средновековието и сега забелязах, че всички очевидно се придържаха към древното си минало с упорито пренебрежение към напредъка. Тук и там имаше следи от Ренесанса, но като цяло Сиена бе прекалено мъдра, за да бъде съблазнена от чара на историческите плейбои, така наречените „майстори“, които навсякъде другаде бяха покорили издънките на Римската империя със зашеметяващо изрисуваните си тавани, докато тираните бяха оковали благородните им глезени във векове на пълна корупция.
Сиена благоразумно бе спряла часовниците си, докато все още е била на свобода. В резултат на това, тя не се гордееше с величие, а с достойнство. Не бе взела нищо и не бе предала нищо. Дори сега, в свят, на който вече не му пукаше за нищо, тя все още бе старата Сиена, града на Богородица.
— И само поради тази причина — заключи директор Росини, облегнат на зеления мрамор — Сиена е единственото място на планетата, където си заслужава да живееш.
— Къде другаде сте живял? — попитах невинно.
— Веднъж прекарах два дни в Рим — отговори той. — Повече няма нужда! След като си опитал една хапка от мухлясалата торта, защо да продължаваш да я ядеш?
След обиколката из притихналите улички внезапно, изскочих на шумна, оживена улица. Според инструкциите ми, улицата се наричаше „Банки ди Сопра“ или „Висшите банки“, точно обратното на нисшите банки, които се казваха „Банки ди Сото“. Защо в такова малко градче имаше толкова много банки? Заради поклонниците. За невежото око Сиена изглеждаше построена сред нищото, но всъщност градът се бе разраснал около стария поклоннически път, „Виа Франчигена“, и търговците му бяха натрупали състояния покрай пътешествениците. През вековете, милиони хора минали през Сиена и много чужди съкровища и валути си сменили собствениците. Следователно, постоянният поток от съвременни туристи просто бе продължение на старата, доходоносна традиция.
Директор Росини ми обясни, че моето семейство, Толомей, забогатяло точно по този начин, както и съперниците, Салимбени, които станали още по-богати. Били търговци и банкери, а частните им палати украсявали същата тази улица „Банки ди Сопра“, с двете си невероятно високи кули, които продължили да растат, докато накрая се сринали.
Когато минавах покрай двореца „Салимбени“, затърсих напразно останки от старата кула. Сградата все още бе впечатляваща с гигантската си предна врата, но вече не бе едновремешната крепост. Помислих си, че някъде в тази могъща постройка се намираше кабинетът на кръщелника на Ева Мария, Алесандро. Надявах се, че в момента той не ровеше из стари досиета, за да открие тайната на Джули Джейкъбс.
По-нататък по улицата, не много далеч, се издигаше палата „Толомей“, древният дом на величествените ми предци. Застанах пред сградата и вдигнах очи към красивата средновековна фасада. Внезапно се почувствах горда от връзката си с хората, които бяха живели в тази прекрасна къща. Доколкото видях, от 14 век насам нямаше много промени. Единственото, което подсказваше, че семейство Толомей са се изнесли от палата, а модерна банка се е нанесла вътре, бяха рекламните плакати, окачени по прозорците.