— Какво друго можех да мисля? Бях донесъл лош късмет на якето и загубихме надбягването. Дори чичо ми каза така. И оттогава не сме печелили нито едно „Палио“.
— Честно… — започнах.
— Шшт! — Той притисна ръка към устата ми. — Просто слушай. След това, изчезнах за много години и се върнах в Сиена едва през 2006. При това точно навреме. Дядо ми беше много изморен. Спомням си, че седеше на една пейка и гледаше лозето. Не ме чу, докато не сложих ръка на рамото му. Той се обърна, видя ме и заплака от щастие. Беше чудесен ден. Насладихме се на богата вечеря и чичо ми каза, че никога вече няма да ме пуснат да си отида. Отначало не бях сигурен дали исках да остана. Никога преди не бях живял в Сиена, а имах и лоши спомени. Освен това знаех, че хората ще клюкарстват за мен. Те не забравят миналото. Затова реших да започна с кратка отпуска. Но тогава нещо се случи. Орелът участва в „Палио“ през юли и за нас това бе най-лошото надбягване за всички времена. Никога преди не бяхме губили по този начин. Водехме по време на цялото състезание, но на последния завой жокеят на квартал Пантера ни надмина и спечели. Ужасна работа. Бяхме невероятно шокирани. А по-късно се наложи да защитим честта си в августовското „Палио“ и жокеят ни бе наказан. Всички бяхме наказани. Нямахме право да се състезаваме следващата година и дори и по-следващата. Почувствахме се прокълнати. Дядо ми се разстрои толкова много, че получи инфаркт. Беше на деветдесет и две години. Почина три дни по-късно.
Алесандро замълча за момент.
— Седях с него през тези три дни. Беше ужасно ядосан на себе си задето бе пропилял толкова време и сега искаше да ме гледа колкото се може повече. Отначало смятах, че е разстроен задето отново съм донесъл лош късмет, но той ме увери, че вината не е моя. Той бил виновен, защото не бил разбрал по-рано.
— Какво точно е трябвало да разбере? — полюбопитствах.
— Най-вече проклятието, но и майка ми. Сега той разбираше, че случилото се с нея е било предопределено. Чичо има пет момичета и нито един син. Аз съм единственият внук, който носи фамилното име. Тъй като майка ми не е била омъжена, когато съм се родил, бил съм кръстен с нейното име. Разбираш ли?
Надигнах се.
— Какъв смахнат мъжкарски…
— Жулиета, моля те! — Той отново ме придърпа към себе си. — Никога няма да разбереш, ако не ме изслушаш. Това, което дядо ми осъзна, бе, че семейното проклятие се е събудило след много поколения и е избрало мен.
Вторачих се в него изумено.
— Семейно проклятие? Какво семейно проклятие? Мислех, че само Толомей и Салимбени са били прокълнати.
— Това е различно проклятие — отговори Алесандро и пак напълни чашата ми. — И тук стигаме до Шарлемейн.
VII.II.
Марескоти е едно от най-старите фамилни имена в Сиена. Смята се, че произхожда от името на шотландския генерал Мариъс Скотъс, който служи в армията на Шарлемейн — съюзник на императора в победата му над ломбардите в края на осми век. Някои от най-известните Марескоти се заселили в Болоня, други се пръснали из цялата страна. Моите предци се установили в Сиена.
През вековете Марескоти били верни на римската империя, дори когато останала само идеята за нея. Винаги били отлични бойци и избирали честта пред богатството. По време на важната битка за Монтаперти на четвърти септември 1260 година кулата на Марескоти била наблюдателен пост. От нея провъзгласили победата, която хората в Сиена очаквали с нетърпение.
Но, както знаем нищо хубаво не продължава вечно. Съдбата на Марескоти не била изключение. Може да е загадка защо толкова прочут род се е разпаднал и разпръснал из цяла Италия и защо почти никой не го помни в Сиена в наши дни, но историята се интересува повече от онези, които живеят, за да унищожават, отколкото от хората, посветили се на благородни дела като защита и милосърдие.
Ромео се родил, когато семейство Марескоти все още било прочуто. Чичо му заемал отговорни обществени постове, а баща му коменданте Марескоти бил прочут със скромността и изискаността си. Ромео обаче прекрачил тези граници на семейния морал и авторитет.
В началото на 1340 година се запознал със съпругата на един касапин на име Розалина. Всички знаели, че не била щастлива с мъжа си. Във версията на Шекспир, Розалина е млада красавица, която тормози Ромео с обета си за въздържание. Но истината е съвсем различна — Розалина била десет години по-възрастна от младежа и станала негова любовница. В продължение на месеци, той се опитвал да я накара да избяга с него, но тя била прекалено мъдра, за да му се довери.