Точно след Коледата на 1340 година, малко след като Ромео и Жулиета загинали в „Рока ди Тентанано“, Розалина родила син. Ясно си личало, че касапинът не е бащата на детето. Скандалът бил страхотен, а Розалина се страхувала, че мъжът й ще научи истината и ще убие бебето. Затова отнесла новороденото при коменданте Марескоти и го помолила да отгледа момченцето в дома си.
Коменданте Марескоти отказал. Не повярвал на историята й и я прогонил. Но преди да си тръгне, Розалина му казала:
— Един ден ще съжаляваш за това, което причини на мен и на детето. Един ден, господ ще те накаже заради тази несправедливост!
Марескоти си припомнил за този случай едва през 1348 година, когато Черната смърт покосила Сиена. Половината от населението загинало. Няколко семейства измрели напълно, в други оцелели само по един-двама души. Накрая не останал никой, който да погребва мъртвите. По улиците се търкаляли трупове, синове изоставяли бащите си, жени изоставяли мъжете си, сираци умирали от глад. Хората загубили човешкия си облик.
За една седмица коменданте Марескоти изгубил майка си, съпругата си и петте си деца. Само той оживял. Изкъпал ги и ги облякъл, натоварил ги в каруца и ги завел в катедралата за опело. Но там нямало свещеници. Живите били прекалено заети да се грижат за болните в болницата до катедралата „Санта Мария дела Скала“. Труповете били толкова много, че не успявали да ги погребат, затова издигнали куха стена в болницата, поставили всички мъртъвци в нея и я запечатали.
Когато Марескоти пристигнал в катедралата, братя Мизерикордия копаели масов гроб на площада. Той им дал подкуп, за да погребат семейството му в святата земя. Казал им, че това са майка му и съпругата му, съобщил им имената и възрастта на всичките си деца и им обяснил, че са облечени в дрехите си за църква. Но братята не се трогнали. Взели златото му и обърнали каруцата. Марескоти видял как любимите му хора се изсипали в масовия гроб без молитви и благословии. И без надежда.
Тръгнал из града. Не знаел накъде отива, не виждал нищо около себе си. За него това било краят на света и той се обърнал с гняв към господ. Питал защо го е оставил жив, за да се мъчи и да погребва децата си. Паднал на колене, взел шепа мръсна вода от канала и я излял върху себе си, за да се зарази и да умре като всички други.
Докато стоял на колене в мръсотията, внезапно чул момчешки глас, който му казал:
— Опитах това. Не върши работа.
Коменданте Марескоти вдигнал очи към момчето и си помислил, че вижда призрак.
— Ромео! — извикал той. — Ромео? Ти ли си?
Но не бил Ромео, а момченце на около осем години, облечено в дрипи.
— Моето име е Романино — отговорило хлапето. — Мога да тегля каруцата ти, ако искаш.
— Защо искаш да теглиш каруцата ми? — попитал Марескоти.
— Защото съм гладен — отвърнал Романино.
— Ето — коменданте Марескоти му подал остатъка от парите си. — Иди и си купи храна.
Но момчето отблъснало ръката му и казало:
— Не съм просяк.
И така, Марескоти оставил момчето да дърпа каруцата до къщата му, като от време на време му помагал с бутане. Когато стигнали до портата, детето погледнало орлите по стените и казало:
— Тук е бил роден баща ми.
Можете да си представите какъв шок е било за Марескоти да чуе подобни думи. Той попитал детето:
— Откъде знаеш?
— Мама ми разказваше разни истории — отговорило то. — Татко ми бил велик и много смел рицар с огромни ръце. Но трябвало да отиде да се бие с императора в Светите земи и никога не се върнал. Тя смяташе, че някой ден той може би щял да се появи и да ме потърси. А ако го направи, трябва да му кажа нещо и той веднага ще разбере кой съм.
— Какво трябва да му кажеш?
Момчета се ухилило и коменданте Марескоти видял истината в усмивката му, още преди да чуе отговора му.
— Трябва да му кажа, че имам крила. Също като него.
Вечерта, Марескоти седял на празната слугинска маса в кухнята и ядял за първи път от дни. Срещу него, Романино огризвал пилешка кост, прекалено гладен, за да задава въпроси.
— Искам да те попитам нещо — казал Марескоти. — Кога умря майка ти?
— Отдавна — отговорило момчето. — Преди всичко това. Той я биеше, нали разбираш. Един ден тя не стана. Той й се разкрещя и я задърпа за косата, но тя не помръдна. После той заплака. Аз отидох да говоря с нея, но тя не отвори очи. Беше студена. Сложих ръка на лицето й и разбрах, че я е удрял прекалено силно. Казах му го, а той ме срита и се опита да ме хване, но аз избягах. И продължих да бягам. Накрая стигнах до дома на леля ми. Тя ме прибра и останах при нея. Работех. Грижех се за бебето й и й помагах да подрежда храната на масата. И те ме харесваха. Наистина им беше приятно да съм с тях и да се грижа за бебето. Но… накрая всички започнаха да умират. Хлебарят умря, после касапинът, също и фермерът, който ни продаваше храна. Нямахме какво да ядем. Но леля продължаваше да ми дава толкова колкото на другите, макар те да бяха гладни, затова… пак избягах.