Момчето погледна Марескоти с мъдрите си зелени очи и той си помисли, че малкото и кльощаво осемгодишно хлапе притежава повече достойнство от всички хора, които някога бе познавал.
— Как успя да оцелееш? — попита той.
— Не знам — отговори Романино. — Но мама винаги ми казваше, че съм различен. По-силен. Според нея, нямало да се разболея или да стана глупав като останалите. Твърдеше, че имам различна глава на рамената си. И затова останалите не ме харесвали. Знаели, че съм по-добър от тях. И това ми помогна да оцелея. Мислех си за думите й. За мен и за тях. Тя вярваше, че ще оцелея. И го направих.
— Знаеш ли кой съм аз? — най-после попита Марескоти.
Момчето го погледна.
— Мисля, че си велик човек.
— Не съм сигурен в това.
— Такъв си — настоя Романино. — Велик човек си. Имаш маса. И пиле. И ми позволи да тегля каруцата ти. А сега споделяш пилето си с мен.
— Това не ме прави велик.
— Пиеше вода от канала, когато те видях — напомни му хлапето. — А сега пиеш вино. За мен, това те прави най-великият човек, когото съм виждал.
На следващата сутрин, коменданте Марескоти завел Романино при леля му и чичо му. Докато вървели заедно по стръмните улици към „Фонтебранда“, слънцето се показало за първи път от много дни.
— Как се казва чичо ти? — попитал Марескоти, осъзнавайки, че е забравил да зададе най-очевидния въпрос.
— Бенинказа — отговорило детето. — Прави бои. От цветовете харесвам синьото, но е скъпо.
Романино погледнал Марескоти и добавил:
— Баща ми винаги носел синьо. Синьо със златно и черно наметало, което приличало на крила, когато яздел бързо. Щом си богат, можеш да си позволиш такива неща.
— Предполагам, че е така — кимнал Марескоти.
Романино спрял пред порта от ковано желязо и погледнал мрачно в двора.
— Тук сме. Това е Мона Лапа, леля ми.
Марескоти се изненадал от размера на дома. Бил си представял нещо много по-скромно. В двора три деца помагали на майка си да простре, а малко момиченце пълзяло наоколо и събирало зърната, пръснати за гъските.
— Романино! — извикала жената, когато видяла хлапето, втурнала се към портата, издърпала го в двора и го обсипала с целувки и сълзи. — Мислехме, че си умрял, глупчо!
В суматохата, никой не обръщал внимание на малкото момиченце и Марескоти, който се канел да се оттегли от щастливата семейна среща. Той бил единственият, достатъчно наблюдателен, за да види как детето пълзи към отворената порта и да го вдигне.
Помислил си, че момиченцето е необичайно красиво и много по-чаровно отколкото може да се очаква от човек с такива размери. Всъщност, въпреки липсата на опит с подобни дребосъци, той открил, че не гори от желание да подаде бебето на Мона Лапа. Стоял, гледал малкото личице и усетил как в гърдите му се раздвижва нещо като малко пролетно цвете, пробиващо си път през замръзналата земя.
Момиченцето явно също го харесало, защото скоро започнало да го пляска по лицето с радостни викове.
— Катерина! — извикала майката и бързо освободила изискания си посетител от детето. — Извинете ме, господине!
— Няма нужда да се извинявате — отвърнал Марескоти. — Господ е пощадил вас и близките ви, Мона Лапа. Мисля, че домът ви е благословен.
Жената го погледнала внимателно. После свела глава.
— Благодаря ви, господине.
Марескоти решил да си тръгне, но се поколебал. Обърнал се и погледнал Романино. Момченцето стояло изправено като младо дръвче пред силен вятър, но очите му били изгубили смелостта си.
— Мона Лапа — казал Марескоти. — Искам… бих искал… чудя се дали бихте се съгласила да ми дадете това момче.
Жената го изгледала учудено.
— Нали разбирате — бързо добавил Марескоти. — Вярвам, че той ми е внук.