Думите изненадали всички, дори коменданте Марескоти. Мона Лапа изглеждала почти уплашена от признанието му, а Романино определено се развеселил и гордото му изражение накарало Марескоти да се засмее.
— Вие сте коменданте Марескоти? — възкликнала жената развълнувано. — Значи е вярно! О, горката ми сестра! Никога… — Прекалено шокирана, за да знае как да се държи, Мона Лапа сграбчила Романино за рамената и го забутала към Марескоти.
— Отивай! Отивай, глупчо!
Не се наложило да го казва за трети път. Преди благородникът да се осъзнае, ръцете на Романино вече били обвити около кръста му, а нослето му — заровено в бродираното кадифе.
— Хайде, ела — казал той, като потупал мръсната главица. — Трябва да ти намерим чифт обувки. И други неща. Спри да плачеш.
— Знам — изхлипало момченцето и избърсало сълзите си. — Рицарите не плачат.
— Разбира се, че плачат — възразил Марескоти, като го хванал за ръка. — Но само когато са чисти, облечени и обути. Мислиш ли, че можеш да изчакаш дотогава?
— Ще направя всичко възможно.
Тръгнали за ръка по улицата и Марескоти се заборил със срама си. Как можело той, човек съсипан от мъка, загубил всичко, освен сърцебиенето си, да изпитва такава радост от малката лепкава ръчичка, сгушена в неговата?
Години по-късно, пътуващ монах пристигнал в дома на Марескоти и помолил да говори с главата на семейството. Монахът обяснил, че идва от манастир във Витербо и има заповед от абата да върне скъпоценно съкровище на собственика му.
Романино, който вече бил на трийсет години, поканил монаха вътре и изпратил дъщерите си горе, за да проверят дали дядо му, старият Марескоти има сили да се види с госта. Докато чакали коменданте Марескоти да слезе долу, Романино поднесъл храна и пиене на монаха. Любопитството му било толкова силно, че не издържал и разпитал монаха за съкровището.
— Не знам много за произхода му — отговорил монахът. — Но знам, че не мога да го върна обратно с мен.
— Защо? — попитал Романино.
— Защото има страхотна унищожителна сила — обяснил монахът, като си взел още хляб. — Всеки, който отвори кутията, се разболява.
Романино се облегнал на стола си.
— Отначало каза, че е съкровище. А сега ми обясняваш, че носи зло!
— Извинете, господине — поправил го монахът. — Не съм казвал, че носи зло. Просто казах, че има страховити сили. За защита, но също и за унищожение. Следователно, трябва да бъде върнато в ръцете, които могат да контролират тези сили. Трябва да бъде върнато на истинския му собственик. Това е всичко, което знам.
— И този собственик е коменданте Марескоти?
Монахът кимнал отново, но този път не толкова убедено.
— Вярваме, че е така.
— Защото ако не е — отбелязал Романино, — значи си донесъл проклятие в дома ни. Разбираш това, нали?
Монахът се смутил.
— Господине — казал той притеснено. — Моля ви, повярвайте ми, не възнамерявам да навредя на вас и семейството ви. Правя само това, което ми бе наредено. Тази кутия…
Той бръкнал в торбата си и извадил малка, семпла дървена кутийка и я оставил внимателно на масата.
— Тази кутийка ни беше дадена от свещениците на нашата катедрала „Сан Лоренцо“. Вярвам, че съдържа реликва на светец, която била изпратена наскоро във Витербо от благородната си покровителка в Сиена.
— Никога не съм чувал за този светец! — възкликнал Романино и огледал кутията подозрително. — Коя е покровителката?
Монахът отговорил почтително:
— Скромната и благочестива Мона Мина от семейство Салимбени, господине.
— Хм — изсумтял Романино и замълчал.
Бил чувал за дамата, разбира се. Всеки бил чувал за лудостта на младата булка и проклятието на стената на подземието, но пък кой светец би се сприятелил със Салимбени?
— Мога ли да попитам защо тогава не върнеш така нареченото съкровище на нея?
— О! — Монахът се ужасил от идеята. — Не! Съкровището не харесва Салимбени! Един от горките ми братя, роден в семейство Салимбени, умря в съня си, след като докосна кутията…
— Дяволите да те вземат, монахо! — извикал Романино и скочил на крака. — Взимай си проклетата кутия и напусни дома ми! Веднага!
— Но той беше на сто и две години — побърза да добави монахът. — А други хора, които я докоснаха, се съвзеха като по чудо от дълги болести.
В този момент коменданте Марескоти влязъл в трапезарията, подпрян на бастуна си. Вместо да прогони монаха от дома си, както се канел да направи, Романино се успокоил, уверил се, че дядо му е настанен удобно до масата и му обяснил причината за неочакваното посещение на монаха.