И зачакали. И чакали. Но Даяна Толомей не се появила. По принцип, дядо Марескоти трябвало да се ядоса страхотно, но този път се уплашил. Не можел да обясни страха си. Струвало му се, че има треска и не можел да яде. В същия ден чули ужасната новина. Братовчед му се обадил по телефона и му съобщил, че станала страхотна катастрофа и вдовицата на професор Толомей и двете й малки момиченца загинали. Представи си как се почувствал. Двамата с жена му плакали за Даяна Толомей и дъщерите й, а същата вечер, той седнал и написал писмо до дъщеря си в Рим. Помолил я да му прости и да се върне у дома. Но тя никога не отговорила на писмото му и не се върнала.
VIII.I.
Когато Алесандро най-после завърши историята си, лежахме един до друг в тревата и гледахме синьото небе над нас.
— Все още си спомням деня, когато чухме за катастрофата — добави той. — Бях само на единайсет години, но разбирах колко ужасно беше. Спомних си за малкото момиченце Жулиета — т.е. за теб. Разбира се, знаех, че съм Ромео, но никога преди не се бях замислял много за Жулиета. А сега започнах да мисля за нея и осъзнах, че е странно да си Ромео, когато в света няма Жулиета. Странно и самотно.
— О, я стига! — извиках, като се надигнах на лакът и го погъделичках с лилава теменужка. — Сигурна съм, че си чувствал липса на жени, които да ти правят компания.
Той се ухили и бутна теменужката настрани.
— Мислех, че си мъртва! Какво можех да направя?
Въздъхнах и поклатих глава неодобрително.
— А само като си припомня гравираното на пръстена на Ромео — „Верни през вековете“.
— Хей! — възкликна Алесандро, като ме погледна безпомощно. — Ромео е дал пръстена на Жулиета, забрави ли?
— Мъдро от негова страна.
— Добре. — Той ме погледна в очите, недоволен от обрата на разговора ни. — Е, Жулиета от Америка, ти беше ли вярна през вековете?
Алесандро се шегуваше, но за мен това не бе смешно. Вместо да му отговоря, го погледнах решително и попитах:
— Защо влезе тайно в хотелската ми стая?
Макар вече да се бе подготвил за най-лошото, надали можех да го шокирам повече. Той изпъшка, търколи се и се хвана за главата. Дори не се престори, че е станала грешка.
— Мамка му!
— Предполагам, че имаш обяснение в своя полза за това — казах, като си останах на мястото. — Ако не го вярвах, нямаше да съм тук.
Той изстена отново.
— Имам. Но не мога да ти го кажа.
— Моля? — надигнах се рязко. — Разпердушини стаята ми и няма да ми кажеш защо?
— Какво? Не! — извика той и също се надигна. — Не го направих. Стаята вече си беше така. Предположих, че ти самата си я разхвърлила.
Алесандро забеляза недоверчивото ми изражение и вдигна ръце безпомощно.
— Слушай, вярно е. В нощта, когато се скарахме и ти напусна ресторанта, отидох до хотела ти, за да… не знам. Но когато пристигнах там, видях как се смъкваш надолу по балкона и изчезваш…
— Невъзможно! — възкликнах.
— Беше жена! — настоя той. — Жените не влизат с взлом в стаите на други жени.
Присвих очи.
— Да не искаш да кажеш, че има неща, които жените да не могат да правят така добре както мъжете?
— Добре, не си била ти — каза той, — но беше жена. И приличаше на теб. И тя разпердушини стаята ти. Когато влязох вътре, балконската врата вече беше отворена и цареше страхотна бъркотия. Надявам се да ми повярваш.
Погледнах го скептично.
— Как очакваш да ти повярвам, когато дори не искаш да ми кажеш защо си го направил?
Той отмести поглед настрани.
— Съжалявам. Иска ми се да можех. Но историята не е моя. Надявам се, че ще я чуеш скоро.
— От кого? Или и това е тайна?
Той най-после ме погледна смутено.
— Страхувам се, че да. Но също така се надявам да ми повярваш, когато ти казвам, че имах добри намерения.
Вторачих се мрачно в него и поклатих глава.
— Сигурно съм се побъркала.
Той се усмихна колебливо.
— Това ли е „да“ на английски?
Станах и изтупах полата си ядосано.
— Не знам защо ти позволявам да се отървеш безнаказано…