— Ела тук — Алесандро ме хвана за ръката и ме дръпна обратно долу. — Познаваш ме. Знаеш, че никога не бих те наранил.
— Грешиш — отвърнах бързо. — Ти си Ромео. Ти си човекът, който наистина може да ме нарани.
Но когато Ромео ме прегърна, не се възпротивих. Стори ми се, че някаква огромна сграда в мозъка ми се срива и ме обвива в облак от звезден прах.
— Наистина ли вярваш в проклятия? — прошепнах, сгушена в прегръдката му.
— Вярвам в благословии — отговори той. — Вярвам, че за всяко проклятие има благословия.
— Знаеш ли къде е знамето?
Усетих как ръцете му се сковават.
— Иска ми се да знаех. Искам го обратно не по-малко от теб.
Погледнах го внимателно, като се опитвах да разбера дали лъжеше.
— Защо?
— Защото… — Той сведе очи към мен и отвърна на обвинителния ми поглед с непоклатимо достойнство. — Защото, където и да е, то няма смисъл, ако те няма и теб.
Когато най-после тръгнахме обратно към колата, сенките ни се простираха пред нас по пътеката. Във въздуха се усещаше настъпването на вечерта. Тъкмо започвах да се чудя дали не закъснявахме за празненството на Ева Мария, когато мобифонът на Алесандро звънна. Той ме остави да прибера чашите и празната бутилка в багажника, докато се опитваше да обясни на кръстницата си загадъчното ни закъснение.
Потърсих безопасно място, където да оставя чашите, и забелязах дървена кутия за вино в далечния ъгъл на багажника, която беше с печата на Салимбени. Вдигнах капака и надникнах вътре. Нямаше бутилки вино, а само дървени стърготини. Очевидно Алесандро бе донесъл в нея чашите и шишето. За да се уверя, че чашите няма да се счупят, когато ги сложа обратно в кутията, зарових ръка в стърготините. Усетих нещо и го издърпах. Видях стара кутия с размерите на кутия за пури.
Вгледах се в нея за миг и внезапно се върнах в „Ботини“, където бяхме заедно с Джанис. Припомних си, че видях как Алесандро вадеше подобна кутия от древния сейф в стената. Не можах да устоя на изкушението и вдигнах капака с треперещи ръце. Дори не се сетих, че вече знам съдържанието й. Едва когато прокарах ръце по него — златния пръстен, поставен върху синьо кадифе — истината се стовари върху мен като пиано в анимационен филм.
Поради шока от мисълта, че сме пътували с предмет, който бе убил сума ти хора, едва успях да натъпча всичко обратно в кутията за вино преди Алесандро да застане до мен.
— Какво търсиш? — попита той с присвити очи.
— Кремът против слънце — отговорих небрежно, като разкопчах сака си. — Слънцето тук е ужасно.
Потеглихме и положих всички усилия да се успокоя. Алесандро не само бе проникнал в стаята ми и ме бе излъгал за името си, но дори сега, след всичко случило се между нас — целувките, признанието, разкритието на семейните тайни — все още не ми казваше истината. Е, разбира се, разказа ми част от нея и аз реших да му повярвам, но не бях убедена, че съм чула всичко, което исках да знам. Дори и той го бе признал, когато отказа да ми обясни защо бе влизал в стаята ми. Да, беше сложил някои от картите на масата, но очевидно криеше основната част от „ръката си“.
Предполагам, че и аз също.
— Добре ли си? — попита той след малко. — Много си тиха.
— Добре съм — отговорих, като избърсах капка от носа си и забелязах, че ръцете ми треперят. — Просто ми е горещо.
Той ме стисна нежно за коляното.
— Ще се почувстваш много по-добре, когато стигнем до там. Ева Мария има басейн.
— Разбира се, че има.
Поех си дълбоко дъх. Чувствах ръката си странно изтръпнала там, където пръстенът се бе опрял до кожата ми, и дискретно избърсах пръсти в дрехите си. Определено не беше в стила ми да се поддавам на суеверни страхове, но все пак треперех.
— Мисля, че просто имаш нужда от храна — каза Алесандро, като намали, за да завие в частния път.
Огромна порта от ковано желязо препречи пътя ни. Съдейки по реакцията на Алесандро, реших, че обикновено не го посрещаха по този начин. Той каза няколко думи в монтирания на портата домофон и най-после вълшебната пещера се отвори и потеглихме по дълъг път, ограден с кипариси. Веднага щом навлязохме в имота, портата се затвори зад нас. Изщракването на ключалката почти не се чу, заглушено от песните на птиците.
Ева Мария живееше в нещо, което приличаше на мечта. Великолепната й ферма, по-скоро замък, беше кацнала на хълм над село Кастилионе. Лозя и полета я заобикаляха от всички страни. Беше от онези имения, които можеш да видиш по страниците на списания, но не и в действителността. Докато се приближавахме към къщата, се поздравих безмълвно задето бях пренебрегнала всички предупреждения и бях дошла тук.