Дори заплахата от прокълнатия пръстен избледня постепенно, а докато стигнем до централния фонтан, всичките ми страхове се изпариха при вида на тюркоазната вода, която се лееше от три рога на изобилието, държани високо от голи нимфи, възседнали мраморни грифони.
Пред страничния вход бе паркиран ван на кетъринг служба и двама мъже с кожени престилки разтоварваха кашони. Ева Мария стоеше до тях и надзираваше процедурата. Веднага щом ни видя, тя замаха развълнувано и ни инструктира да паркираме където си искаме стига да е бързо.
— Добре дошли! — извика тя, като се приближи към нас с разтворени ръце. — Скъпа Жулиета! Толкова се радвам, че дойде!
Както винаги, въодушевлението на Ева Мария ме шокира прекалено много, за да реагирам нормално. Единствената мисъл в главата ми бе, че ако можех да нося подобни панталони, когато станех на нейната възраст, щях да съм повече от щастлива.
Тя ме целуна радостно, сякаш се бе страхувала за безопасността ми до този момент, после се обърна към Алесандро и погали нежно бицепсите му.
— Мисля, че си се държал като лошо момче! Очаквах ви още преди часове!
— Реших да покажа на Жулиет „Рока ди Тентанано“ — отговори той спокойно.
— О, не! — възкликна тя недоволно. — Не и това ужасно място! Горката Жулиета!
Ева Мария се обърна към мен със съчувствие в очите.
— Съжалявам, че трябваше да видиш тази грозна сграда. Какво мислиш за нея!
— Всъщност — отговорих, като погледнах Алесандро, — мисля, че беше доста… романтично място.
По някаква необяснима причина, отговорът ми зарадва Ева Мария толкова силно, че тя изрецитира два стиха от италиански поет, целуна ме по челото и измарширува пред нас към къщата.
— Оттук! — каза тя и ни поведе през кухнята, където стоеше гигантска маса, отрупана с храна. — Надявам се, нямате нищо против, че минаваме оттук. Луиджи! Мили боже!
Тя вдигна ръце към един от келнерите и каза нещо, което го накара да вдигне кашона, който тъкмо бе оставил на масата.
— Трябва да държа тези хора под око — обясни ни Ева Мария. — Безнадеждни са! О, Сандро!
— Моля?
— Какво правиш? — сгълча го тя нетърпеливо. — Иди да донесеш багажа! На Жулиета може да й потрябва нещо.
— Но…
Алесандро май не изглеждаше много щастлив, че ще трябва да ме остави насаме с кръстницата си, но може и да грешах.
— Ние можем да се погрижим за себе си — продължи Ева Мария. — Искаме да си побъбрим по женски. Отивай! Донеси багажа!
Въпреки хаоса и енергичната походка на Ева Мария, успях да оценя невероятните размери на кухнята. Никога преди не бях виждала толкова големи тенджери и тигани, нито камина с размерите на спалня в Манхатън. Беше от онези провинциални кухни, за които повечето хора твърдят, че си мечтаят, но не биха знаели как да използват, ако някога ги получеха. Нямаше бутони, кабели, нито таймери. Искаш хамбургер? Иди си намери крава.
От кухнята преминахме в огромно фоайе, което очевидно бе официалният вход на замъка. Беше впечатляващо квадратно помещение с петнайсетметров таван и лоджия на първия етаж, която ми напомни за библиотеката на конгреса във Вашингтон, където леля Роза веднъж бе завела мен и Джанис.
— Тази вечер ще празнуваме тук — съобщи ми Ева Мария, като поспря за миг, за да се увери, че бях впечатлена.
— Това е… зашеметяващо — отговорих, а думите ми изчезнаха под високия таван.
Стаите за гости се намираха на горния етаж. Домакинята ме бе настанила любезно в стая с балкон, който гледаше към басейна, овощната градина и Вал Д’Орсия в далечината. Стори ми се, че съм попаднала в рая.
— Има ли ябълки? — пошегувах се, като се показах на балкона и загледах старите асми, които пълзяха по стената. — Или змии?
— През всичките години тук — отговори Ева Мария, която не схвана аналогията с рая, — не съм виждала змия. А се разхождам в градината всеки ден. Но ако някога видя, ще я размажа с камък. Ей така — показа ми тя.
— Аха, ще й вземеш здравето.
— Но ако се страхуваш, Сандро е точно тук. — Тя посочи френския прозорец до моя. — И двете ви стаи излизат на този балкон. Помислих си… — Тя ми намигна заговорнически. — … че няма да е лошо да ви улесня.
Прикрих учудването си от думите й и я последвах в стаята. В нея доминираше гигантско легло с четири колони, застлано с най-фините чаршафи, които някога бях виждала извън музеите.