Значи финансовият съветник на майка ми работеше тук. Или поне бе работил тук. След влизането ми в сградата, с малката ми мечта ще бъде свършено. Или щях да изляза от банката триумфално, понесла съкровището си, или доста по-вероятно, съдбата щеше да ми се изсмее и да ме изрита навън с празни ръце, чудейки се каква лудост ме бе накарала да прелетя половината свят без да си направя труда първо да звънна няколко телефона.
Вместо веднага да вляза в двореца „Толомей“, реших да се порадвам на мечтата си още малко и влязох в няколко книжарници в търсене на карта на града и речник. После обядвах в пицария, наречена „Кавалино Бланко“ и, докато седях там, преструвайки се, че речникът ми е интересен роман, започнах да осъзнавам, че когато си в Рим или в Сиена, е нужно повече от взет на заем костюм, за да се изравниш с местните. Подозирах, че жените около мен, към чиито усмивки и жестове поглеждах прикрито, притежаваха нещо повече от мен, някаква способност, която бе изключително важен елемент за пълното щастие.
След обяда продължих надолу по главната улица, която в един определен момент се превърна във „Виа ди Чита“. Изпих едно еспресо в кафенето на площад „Ростиерла“ и попитах келнерката дали може да ми препоръча добър фризьор в квартала. Оказа се, че братовчед й, Луиджи, бил най-добрият фризьор в Сиена и тя не се поколеба да си свали престилката и да ме поведе към салона му, въпреки пиковия час и безбройните клиенти, които се развикаха след нея раздразнено. Жената просто сви рамене и се засмя уверена, че всички те щяха да продължат да я обожават след връщането й, може би дори повече от преди, тъй като вече ще са опитали живота без нея.
Луиджи метеше коси от пода, когато влязохме в салона му.
— Здрасти, скъпи — поздрави го келнерката и го целуна по двете бузи. — Това е Жулиета. Тя иска… как се казва? Пълна промяна. Съжалявам, но не мога да остана. Чао, скъпи!
Луиджи беше двайсетинагодишен, но имаше окото на Микеланджело.
— Повечето жени — каза ми той, докато още метеше, — идват тук, защото искат това, което и ти — пълна промяна. Казвам им, че са идиотки. Не можеш да превърнеш гаргата в гълъбица колкото и да се мъчиш. Но… — Замълча за миг той, като спря да мете и завъртя стола, за да мога да се настаня. — Лесно можеш да превърнеш гълъбицата в гарга, ако не внимаваш. Ела, седни. Тук си на подходящото място.
Два часа по-късно, когато тръгнах обратно по „Виа ди Чита“, бях затънала още по-дълбоко в дългове, но всяка стотинка си струваше. Червеният костюм на Ева Мария лежеше грижливо сгънат на дъното на пазарската ми торба под обувките, които си вървяха с него. Аз бях облечена в един от петте нови тоалета, одобрени от Луиджи и чичо му, Паоло, който случайно притежаваше магазин за дрехи точно зад ъгъла.
— Добре, добре — каза чичо Паоло, когато забеляза колебанието ми. — Ще намаля всичко с трийсет процента, включително и обувките, ако ми обещаеш нещо. Никога вече не обличай костюма на калинката. Разбираме ли се?
Докато вървях, се оглеждах във витрината на всеки магазин, покрай който минавах. Защо никога преди не бях правила подобно нещо? Още от гимназията си подстригвах косата сама с кухненската ножица. Нужни ми бяха около пет минути, за да подрежа крайчетата и, честно казано, си мислех, че никой не може да забележи. Е, сега аз определено забелязвах разликата.
В детските ни години леля Роза ни водеше при селския бръснар два пъти годишно. Беше достатъчно разумна, за да не ни води заедно. Само веднъж двете с Джанис се озовахме една до друга на бръснарските столове и сигурно приличахме на типичните близначки. Едната беше отворена и напориста, а другата — затворена и едва си налагаше да се погледне в огледалото. Възрастният бръснар отбеляза, че за него е загадка как две близначки може да са толкова различни.
— Вижте! — извика той, като повдигна опашките ни. — Тази има козина на мечка, а другата — коса на принцеса.
Леля Роза не отговори. Просто си седеше там безмълвно и го чакаше да свърши. След като подстригването приключи, тя му плати и му благодари студено. После ни поведе навън раздразнено, сякаш ние, а не бръснарят, бяхме допуснали непростима грешка. От този ден, Джанис никога не бе пропускала възможността да ми направи комплимент за грубата мечешка козина.
Горчивият спомен едва не ме накара да се разплача. Стоях тук, издокарана и търсеща проблеми, докато леля Роза бе на място, където вече не можеше да оцени грижите, които бях положила за косата си. А тя щеше да изпита огромно удоволствие, ако можеше да ме види. Аз обаче бях прекалено заета да си мисля, че Джанис никак нямаше да се зарадва.