Вероятно извадих късмет, че му бях прекалено ядосана, за да обърна внимание на водата. Преди да се усетя, бях потопена до гърдите, а краката ми — обвити около кръста му. И се чувствах великолепно.
— Виждаш ли? — триумфално се усмихна Алесандро. — За всяко проклятие има благословия.
Вгледах се във водата и видях разкривеното си отражение.
— Не си и помисляй да ме пускаш!
Той хвана здраво долнището на банския ми.
— Никога няма да те пусна. Завинаги ще си с мен.
Ужасът ми от водата постепенно се изпари и започнах да се наслаждавам на удоволствието от притискането на тялото ми в неговото. Съдейки по погледа му, а и по други неща, чувството бе взаимно. Започнах да се смея и изрецитирах:
Алесандро се опитваше упорито да се справи с горната част на банския ми.
— Виждаш ли, точно тук Шекспир е бил прав относно Ромео.
— Чакай да отгатна… не си цвете на любезността?
Той ме придърпа още по-близо.
— Но съм нежен като агънце.
Сложих ръка на гърдите му.
— По-скоро си вълк в овча кожа.
— Вълците са много нежни животни — отвърна той, като ме спусна надолу, за да се доближи до лицето ми.
Не възразих на целувката. Всъщност, копнеех за нея още от „Рока ди Тентанано“ и отвърнах страстно, без дори да си направя труда да проверя дали наистина сме сами. Едва когато го усетих да изпробва еластичността на бикините на Ева Мария, ахнах и казах:
— Какво стана с Колумб и проучването на брега?
— Колумб — отговори Алесандро, като ме облегна на ръба и се притисна към мен, — никога не те е срещал.
— Чакай… — опитах се да го спра, но ме прекъсна глас откъм балкона!
— Сандро! — извика Ева Мария и замаха енергично. — Имам нужда от теб вътре! Веднага, моля те!
Ева Мария изчезна веднага, но внезапната й поява ни накара да подскочим изненадано и да се пуснем едновременно. И в следващия миг се озовах под водата.
— Съжалявам! — извини се Алесандро, като ме издърпа на повърхността, където се закашлях и започнах да плюя, заслепена от водата и спиралата си. — Добре ли си?
— Започвам да разбирам — изхърках, като си бършех очите, — какво баба ти е имала предвид, когато е говорила за „демонични ръце“.
— Не говори такива неща — сгълча ме той, като отмести от лицето ми няколко кичура мокра коса. — Моля те, кажи ми, че не им вярваш.
Вгледах се в очите му и се стреснах от внезапната му сериозност.
— Е, знам едно… — отвърнах, като го погалих по бузата, — ако вярваш, че си прокълнат, тогава наистина си.
Най-после се върнах в стаята си, седнах на пода и избухнах в смях. Целувките и натискането в басейн бяха нещо, което Джанис би направила, и нямах търпение да й разкажа за него. Е, тя нямаше да се зарадва много да чуе за липсата ми на задръжки, когато се намирах до Алесандро, както и за това, че въобще не обръщах внимание на предупрежденията й. Всъщност, беше почти мило от нейна страна да ме ревнува от него, ако той бе истината. Не ми бе споделила, но бях сигурна, че се разочарова задето не отидох в Монталчино с нея, за да търсим заедно къщата на мама.
Едва сега, когато чувството за вина ме изкара от любовния транс, усетих мирис на дим или тамян, който преди май го нямаше в стаята ми. Излязох на балкона да подишам чист въздух, макар все още да бях в мокрото кимоно, и видях слънцето да се скрива зад далечните планини. Навсякъде около мен небето ставаше все по-тъмносиньо. С изчезването на дневната светлина във въздуха се усещаха всички аромати, страсти и призрачни тръпки на нощта.
Върнах се в стаята и запалих няколко лампи. Видях на леглото рокля, върху която имаше бележка: „Облечи я довечера“. Вдигнах я и се вторачих в нея изумено. Ева Мария не само отново определяше тоалетите ми, но този път явно бе решила да ме направи за посмешище. Роклята бе дълга до земята, изработена от тъмночервено кадифе с остро деколте и широки ръкави. Джанис щеше да я определи като последната мода на зомбитата и да я метне настрани с презрителен смях. Аз се изкушавах да постъпя по същия начин.
Но когато извадих собствения си тоалет и ги сравних, се сетих, че тази вечер появата ми в малка черна рокличка можеше да се окаже най-голямата ми грешка. Все пак, въпреки пищните деколтета и пиперливите изказвания на Ева Мария, напълно възможно бе гостите днес да са дърти пуритани с бастуни и монокли. А ако беше така, роклята, която си бях купила в Сиена, вероятно щеше да се превърне в оръжие за убийство преди празненството да приключи.