След като се облякох във вампирския тоалет на Ева Мария, застанах за момент до открехнатата врата и се вслушах в звуците от пристигащите гости. Чуваше се смях, музика, пукот на тапи от шампанско. От време на време чувах и гласа на домакинята, която поздравяваше приятели и роднини, както и духовници и благородници. Не бях сигурна дали притежавам достатъчно смелост, за да сляза долу сама, затова почуках дискретно на вратата на Алесандро. Тъкмо когато протягах ръка към бравата, някой ме хвана за рамото.
— Жулиета! — извика Ева Мария, която се бе промъкнала зад мен без да я усетя. — Готова ли си да слезеш долу?
Ахнах и се обърнах към нея.
— Търсех Алесандро — избъбрих бързо, шокирана от вида й.
Ева Мария изглеждаше по-висока от обикновено и носеше златна диадема на главата си, а гримът й бе прекалено театрален дори за самата нея.
— Той трябваше да отиде да свърши една работа — каза тя небрежно. — Ще се върне след малко. Ела…
Докато слизахме надолу, не можах да се въздържа да не се вторача в роклята й. Ако се бях страхувала, че моят тоалет ме прави да приличам на героиня в пиеса, сега осъзнах, че в най-добрия случай имах второстепенна роля. Облечена в златна тафта, Ева Мария блестеше по-силно от слънцето и гостите долу не можеха да не й обърнат внимание.
Поне сто човека стояха в огромното фоайе и всички гледаха изумено как домакинята им слезе при тях и ме представи с жестовете на вълшебница, която разпръсва цветя пред горските божества. Очевидно, Ева Мария бе планирала драмата, тъй като мястото бе осветено само със свещи и трептящите пламъчета караха роклята й да оживее. Кратко време чувах само музика, но не класически стари парчета, а жива музика от средновековни инструменти, изпълнявана от малък оркестър в далечния край на залата.
Вгледах се в мълчаливата тълпа и почувствах облекчение задето бях предпочела кадифената рокля пред собствената си. Да се каже, че гостите тази вечер бяха купчина сковани стари пръдльовци, щеше да е омаловажаване. По-скоро можех да ги определя като хора от друг свят. Освен ако не грешах, в стаята нямаше човек под осемдесет години, а дрехите им правеха моя тоалет да изглежда ултрамодерен. Всеки възпитан и любезен човек би казал, че тези хора са мили старци, които ходят на гости веднъж на двайсет години, а жените не бяха отваряли модно списание от Втората световна война. Но аз бях живяла прекалено дълго с Джанис, за да проявя подобна учтивост. Тя щеше да умре от смях. Единственото положително нещо бе, че ако наистина всички са вампири, бяха толкова дърти и крехки, че сигурно можех да им избягам.
Когато стигнахме до последното стъпало, бях заобиколена от цял рояк. Всички ми говореха бързо на италиански и ме докосваха с безкръвни пръсти, сякаш да се уверят, че съм истинска. Изненадата им от вида ми навеждаше на мисълта, че не те, а аз се бях надигнала от гроба за този тържествен случай.
Забелязвайки объркването и неудобството ми, Ева Мария започна да ги разгонва. Накрая останахме в компанията на две жени, които наистина искаха да ми кажат нещо.
— Това е Мона Тереза — обясни Ева Мария. — И Мона Киара. Мона Тереза е наследница на Джианоза Толомей, също като теб, а Мона Киара произхожда от Мона Мина от семейство Салимбени. И двете са много развълнувани, че си тук, защото в продължение на много години те смятаха за мъртва. Те притежават безценни познания за миналото и за жената, чието име си наследила — Жулиета Толомей.
Погледнах двете старици. Изглеждаше напълно логично, че знаеха всичко за прароднините ми и събитията през 1340 година. Всъщност, като се съдеше по изкривените им крайници и мъдри черти, сигурно бяха живели още тогава. До древните им лица Ева Мария приличаше на девойка. Зарадвах се, че тя бе до мен, за да ми превежда.
— Мона Тереза — започна тя и посочи по-старата от двете дами, която стоеше права само благодарение на корсета си и яката от плътна дантела около врата й, — иска да знае дали имаш близначка на име Джианоза. Традицията в семейството от стотици години насам е да кръщават близначки с имената Жулиета и Джианоза.
— Наистина имам — отговорих. — Иска ми се и тя да беше тук тази вечер. Тя… — Огледах странните хора, осветени от пламъчетата на свещите, и сдържах кикота си. — … на нея много щеше да й хареса.