Стариците се усмихнаха доволно, когато чуха, че имам близначка и ме накараха да им обещая, че следващия път, когато дойда на гости, ще доведа и сестра си.
— Но ако тези имена са семейна традиция, сигурно има стотици или хиляди Жулиета Толомей, освен мен — отбелязах.
— Не! Не! Не! — възкликна Ева Мария. — Не забравяй, че говорим за традиция по женска линия, а жените взимат имената на съпрузите си, когато се омъжат. Доколкото Мона Тереза знае, през всички тези години, никой друг не е бил кръщаван с имената Жулиета и Джианоза. Но майка ти беше упорита. — Ева Мария се усмихна възхитено. — Отчаяно искаше името, затова се омъжи за професор Толомей. И виж какво стана! Роди близначки!
Тя погледна Мона Тереза за потвърждение и добави:
— Доколкото знаем, ти си единствената в света с името Жулиета Толомей. Това те прави много специална.
Всички се вторачиха в мен очаквателно. Положих неимоверни усилия да се усмихна и да си придам благодарен и заинтересован вид. Честно казано, единственото ми желание бе да се измъкна от средновековното реалити шоу и да остана насаме с Алесандро. Къде, по дяволите, беше той? Макар да бях прекарала много нощи със събитията от 1340 година, семейната история бе последното, което ме вълнуваше тази вечер.
Сега обаче беше ред на Мона Киара да ме хване за ръката и да заговори напрегнато за миналото. Гласът й беше треперлив и крехък, а тъй като очевидно се бе подготвяла за този момент поне от една седмица, не можех да я разкарам.
— Мона Киара те кани да й отидеш на гости — преведе Ева Мария. — И да разгледаш нейния архив със семейни документи. Предшественицата й Мона Мина била първата жена, която се опитала да разплете историята на Жулиета, Ромео и монах Лоренцо. Намерила повечето стари документи, включително обвиненията срещу монах Лоренцо и признанието му, в скрит архив в старата килия за мъчения в палата на Салимбени. Освен това открила писмата на Жулиета до Джианоза, скрити на различни места. Някои се намирали под дъска в пода в замъка на Толомей, други — в дома на Салимбени, а последното — в „Рока ди Тентанано“.
— Бих искала да видя тези писма — казах искрено. — Виждала съм части от тях, но…
— Когато Мона Мина намерила тези писма — прекъсна ме Ева Мария, подтиквана от Мона Киара, чиито очи блестяха на светлината от свещите, — изминала дълъг път, за да посети сестрата на Жулиета, Джианоза, която вече била старица, и да й даде писмата. Можеш да си представиш какъв шок е било за Джианоза да прочете написаното от сестра й преди толкова много години. Двете жени — Мина и Джианоза — обсъдили всичко, което се било случило, и се заклели на всяка цена да запазят историята жива за бъдещите поколения.
Ева Мария замълча, усмихна се и нежно прегърна двете старици, които се изкикотиха по момичешки на жеста й.
— И това е причината — каза тя, като ме погледна право в очите, — за сбирката ни тази вечер: да си припомним станалото и да се уверим, че никога вече няма да се случи. Мона Мина била първата, която го направила, преди повече от шестстотин години. И докато била жива, всяка година в деня на годишнината от сватбата си, слизала в подземието на палата на Салимбени, в онази ужасна килия за мъчения, и палела свещи за монах Лоренцо. Когато дъщерите й пораснали достатъчно, водела и тях, за да се сприятелят с призрака. В продължение на много поколения тази традиция била поддържана от жените от двете семейства. Но сега тя е почти забравена. И ще ти кажа нещо… — Ева Мария ми намигна весело. — … модерните големи банки не обичат процесии със свещи и стари жени в сини нощници да обикалят из трезорите им. Попитай Алесандро. Затова в наши дни, провеждаме събранията си тук и палим свещите си горе, а не в подземието. Цивилизовани сме, а и вече не сме толкова млади. Следователно, скъпа, щастливи сме, че си тук с нас тази вечер, на годишнината от сватбата на Мона Мина. Добре дошла в нашия кръг.
Случи се до масата. Тъкмо се опитвах да дръпна кълката на печената гъска, която лежеше елегантно в средата на сребърен поднос, когато вълна от топло забвение заля съзнанието ми и ме разтърси нежно. Не беше нещо драматично, но лъжицата за сервиране се изплъзна от ръката ми, сякаш мускулите ми внезапно бяха омекнали.
Поех си дълбоко дъх и успях да се съсредоточа върху обстановката наоколо. Великолепният бюфет на Ева Мария бе разположен на терасата до огромното фоайе под изгряващата луна. Тук навън, високи факли прогонваха тъмнината с концентрични полукръгове от огън. Зад мен, къщата блестеше с дузини отворени прозорци и външни лампи. Напомняше на фар, който упорито отблъсква нощта… на последната крепост на гордостта на Салимбени, и, ако не грешах, законите на света стигаха само до портата.