Взех лъжицата за сервиране и се опитах да се отърся от внезапното замайване. Бях изпила само една чаша вино, сипана ми лично от Ева Мария, която искаше да знае какво мислех за новото й „Санжиовезе“, и дори бях изляла половината в най-близката саксия, защото не исках да обидя винарските й умения като не си довърша чашата. Е, бях пила вино и следобеда, а като се имаше предвид всичко, случило се през деня, не бе чудно, че се чувствах леко замаяна.
Едва сега видях Алесандро. Излезе от тъмната градина, застана между факлите и ме погледна. Усмихнах му се, облекчена и развълнувана, че най-после бе тук, но той не отговори на усмивката ми. Не изглеждаше ядосан обаче. Изражението му по-скоро бе загрижено, дори изпълнено със съчувствие, сякаш бе дошъл да ме уведоми, че е станал ужасен инцидент.
Изпълнена с мрачни предчувствия, оставих чинията си на масата и тръгнах към него.
Застанах пред него и се опитах да прочета мислите му. Но лицето му, също като първия път, когато го бях видяла, бе напълно лишено от емоции.
— Шекспир, Шекспир — каза той, без да оцени поезията ми. — Защо винаги трябва да застава между нас?
— Но той е наш приятел — възразих меко, като се протегнах към гърдите му.
— Наистина ли?
Алесандро взе ръката ми и я целуна, после целуна китката ми. Очите му не напуснаха моите и за миг.
— Наистина ли е наш приятел? Добре тогава, какво нашият приятел би ни накарал да правим сега?
Той прочете отговора в очите ми и най-после се усмихна, но твърде безрадостно.
— А после?
Едва разбрах какво имаше предвид. След любовта идваше раздялата, а след раздялата — смъртта… поне според приятеля ми, господин Шекспир. Но преди да успея да напомня на Алесандро, че ние трябваше да напишем щастливия край, Ева Мария размаха ръце към нас и ми заприлича на красив златен лебед.
— Сандро! Жулиета! Мили боже! — извика тя и ни подкани да я последваме. — Елате! Елате бързо!
Нямаше начин да не се подчиним. Влязохме обратно в къщата и дори не си направихме труда да я запитаме какво бе толкова спешно. Или може би Алесандро вече знаеше къде отиваме и защо. Ако се съдеше по мрачното му изражение, отново бяхме изложени на милостта на Барда или съдбата.
Ева Мария ни поведе сред тълпата в огромното фоайе. Минахме през странична врата в коридор и стигнахме до по-малка официална трапезария, която беше учудващо тъмна и тиха, като се имаше предвид празненството в съседната стая. Едва сега, когато прекрачихме прага, тя спря за миг и ни погледна многозначително, за да се увери, че сме зад нея и пазим тишина.
Отначало, стаята изглеждаше празна, но театралното поведение на Ева Мария ме накара да се вгледам по-внимателно. И тогава ги видях. Два свещника с горящи свещи стояха в двата края на дългата маса, а на всеки един от дванайсетте високи стола седеше мъж, облечен в едноцветните одежди на духовенството. Встрани, скрит в сянката, стоеше по-млад мъж с качулка и дискретно размахваше кандилница.
Пулсът ми се ускори, когато видях мъжете, и внезапно си припомних предупреждението на Джанис от предишния ден. След като бе говорила с Пепо и бе прочела няколко сензационни заглавия, Джанис вярваше, че Ева Мария е мафиотска кралица, която си пада по окултизма, и тук, в отдалечения си замък, провежда тайни кръвни ритуали, за да извика духовете на мъртвите.
Дори в замаяното си състояние, бях готова да изскоча бързо навън, но Алесандро собственически обви ръка около кръста ми.
— Тези мъже — прошепна Ева Мария, като ме стисна нервно за рамото, — са членове на братство Лоренцони. Дойдоха чак от Витербо, за да се запознаят с теб.
— С мен? — изумих се. — Защо?
— Шшт!
Тя ме отведе до челото на масата, за да ме представи на възрастния монах, отпуснат в огромния стол.
— Той не говори английски, затова аз ще превеждам — каза тя, после се поклони на монаха, а той прикова очи в мен, или по-точно в кръстчето на врата ми. — Жулиета, това е много специален момент. Бих искала да се запознаеш с монах Лоренцо.