VIII.II.
— Жулиета Толомей!
Старият монах се надигна от стола си, притисна изкривените си ръце към главата ми и се вгледа в очите ми. Едва тогава докосна кръстчето на врата ми с благоговение. След като видя достатъчно, той се наведе и ме целуна по челото със сухи устни.
— Монах Лоренцо — обясни ми Ева Мария, — е лидерът на братство Лоренцони. Лидерът винаги приема името Лоренцо в чест на приятеля на предшественицата ти. Велика чест е, че тези хора се съгласиха да дойдат тук тази вечер и да ти дадат нещо, което ти принадлежи. В продължение на стотици години, монасите от братството очакват този момент с нетърпение.
След като Ева Мария замълча, монах Лоренцо подкани останалите монаси да се надигнат и те се подчиниха безмълвно. Един от тях се протегна и взе малка кутийка, оставена на масата. Монасите си я подаваха церемониално и накрая тя достигна до монах Лоренцо.
Веднага щом познах кутийката — беше като онази, която намерих в багажника на Алесандро следобед — се свих притеснено, но Ева Мария заби пръсти в гърба ми, за да се увери, че ще остана на мястото си. Монах Лоренцо се впусна в дълги обяснения на италиански, а тя превеждаше всяка дума задъхано.
— Това е съкровище, пазено през вековете от Богородица, и трябва да го носиш. В продължение на много години било заровено с истинския монах Лоренцо, а когато преместили трупа му от палата на Салимбени в светите земи във Витербо, монасите го открили при останките му. Вярвали, че той го е погълнал, за да не попадне в неподходящи ръце. Оттогава е изчезвал много пъти, но сега е тук и може отново да бъде благословен.
Най-после, монах Лоренцо отвори кутийката и показа пръстена на Ромео, поставен върху синьо кадифе. Всички, дори аз, се наведоха да го видят.
— Господи! — прошепна Ева Мария. — Това е венчалният пръстен на Жулиета от 1340 година. Принадлежал на Ромео, но той й го дал по време на тайна церемония. По-късно Салимбени й го взел. Чудо е, че монах Лоренцо е успял да го спаси.
Хвърлих бърз поглед към Алесандро. Очаквах да изглежда поне малко виновен задето бе шофирал цял ден с проклетото нещо в багажника си и ми бе разказал само част от историята. Но изражението му бе абсолютно невинно. Или не изпитваше никаква вина, или ужасно добре се преструваше. Междувременно, монах Лоренцо благослови многословно пръстена, после го извади от кутията с треперещи ръце и го подаде на Алесандро.
— Ромео Марескоти, моля.
Алесандро се поколеба преди да вземе пръстена и, когато вдигнах очи към него, видях да си разменя с Ева Мария мрачен и сериозен поглед, който очевидно бележеше някакъв важен символичен момент между тях. Сърцето ми се сви.
Точно в този миг ме заля втора вълна на забвение. Залюлях се, а стаята се завъртя пред очите ми. Сграбчих ръката на Алесандро за подкрепа, примигвах няколко пъти и се опитах да се съвзема. За моя изненада, нито той, нито Ева Мария си позволиха да прекъснат церемонията заради внезапното ми прилошаване.
— През Средновековието — преведе Алесандро думите на монах Лоренцо — било съвсем просто. Мъжът казвал: „Давам ти този пръстен“ — и това било сватбата.
Той хвана ръката ми и плъзна пръстена на безименния ми пръст.
— Няма диаманти. Само орел.
За техен късмет бях прекалено замаяна, за да изразя мнението си за прокълнатия пръстен, изваден от шкембето на мумия, който бе нахлузен на пръста ми без мое съгласие. Стори ми се, че някакъв чужд елемент, не виното, а нещо друго, потискаше волята ми и всичките ми рационални мисли бяха погребани под купчина пиянски фатализъм. Затова просто останах на мястото си кротка като крава, а монах Лоренцо отпрати дълга молитва към небесата, после вдигна друг предмет от масата.
Беше кинжалът на Ромео.
— Този кинжал е омърсен — обясни ми Алесандро тихо. — Но монах Лоренцо ще се погрижи за него и ще се увери, че няма да причини повече беди…
Дори в замаяното си състояние, си помислих саркастично колко мило бе това от негова страна и колко мило бе от страна на Алесандро да даде на този тип семейното ми съкровище, но не казах и дума.
— Шшт! — Ева Мария не се интересуваше дали разбирах какво става. Единственото, което имаше значение за нея бе монах Лоренцо да продължи вълшебствата си без прекъсване. — Дайте си десните ръце!
Алесандро и аз я изгледахме учудено. Тя сложи дясната си ръка върху кинжала, който монахът протягаше към нас.