— Хайде! — каза тя. — Сложи си ръката върху моята.
Подчиних се. После Алесандро сложи ръка върху моята. За да затвори кръга, монах Лоренцо сложи свободната си ръка върху тази на Алесандро и започна да мълви молитва, която звучеше като призив към силите под нас.
— Никога вече — прошепна Алесандро, пренебрегвайки предупредителния поглед на Ева Мария, — този кинжал няма да нарани Салимбени, Толомей или Марескоти. Кръгът на насилие се затвори. Никога вече няма да можем да се нараняваме един друг с оръжие. Мирът най-после дойде и този кинжал трябва да бъде върнат там, откъдето е дошъл, обратно във вените на земята.
Монах Лоренцо приключи молитвата си и грижливо постави кинжала в правоъгълна оловна кутия с ключалка. Подаде кутията на един от братята си и най-после вдигна очи и ни се усмихна, сякаш това си бе напълно нормално светско събитие, а не бяхме участвали в средновековен венчален ритуал и акт на екзорсизъм.
— А сега — въодушевено извика Ева Мария, — последното. Писмото…
Тя изчака търпеливо монах Лоренцо да извади от джоба на расото си найлонов плик с пожълтяло парче пергамент в него и да ми го подаде. Ако наистина беше писмо, бе много старо и никога не бе отваряно, защото все още бе запечатано с червен восък.
— Това — обясни Ева Мария, — е писмо, изпратено от Джианоза на сестра й през 1340 година, докато Жулиета живеела в дома на Толомей. Монах Лоренцо никога не успял да й го предаде, заради всичко, което се случило по време на надбягването. Братята Лоренцони го намерили наскоро в архивите на манастира, където монах Лоренцо отвел Ромео, за да го лекува, след като спасил живота му. Сега принадлежи на теб.
— Ъъъ… благодаря.
Застанах тъпо с плика в ръка и се зачудих дали трябваше да го отворя.
— Безкрайни благодарности! — извика Ева Мария и отговори на незададения ми въпрос като грабна плика от ръката ми и го подаде на Алесандро, който незабавно го натъпка във вътрешния си джоб, както очевидно бе постъпвал с доста мои вещи.
После тя щракна с пръсти във въздуха и след миг до нас се появи келнер с табла с антични бокали за вино.
— Моля — каза любезно Ева Мария и подаде най-големия бокал на монах Лоренцо, преди да обслужи нас и да вдигне собствената си чаша за тост. — О, Жулиета, монах Лоренцо казва, че когато всичко това приключи, трябва да отидеш във Витербо и да върнеш кръстчето на истинския му собственик.
— Какво кръстче? — попитах с надебелял език.
— Това. — Тя посочи кръстчето около врата ми. — Принадлежало е на монах Лоренцо и той си го иска обратно.
Въпреки букета от прах и полир за метал, отпих мощна глътка. Всяко момиче би имало нужда от силно питие в присъствието на призрачни монаси в бродирани наметала. Да не говорим за страховете ми относно пръстена на Ромео, който сега бе поставен на пръста ми, защото банда дъртаци вярваше, че там му е мястото. Е, толкова за семейното ми съкровище, помислих недоволно, като погледнах пръстена. Дори да беше от солидно злато, надали щеше да плати полета ми обратно към действителността. А що се отнасяше до кинжала, в момента заключен в оловна кутия, вероятно бе време да си призная, че всъщност никога не ми бе принадлежал.
— А сега — каза Ева Мария, като остави чашата си на масата, — е време за процесията ни.
Когато бях малка, сгушена на кухненската пейка, откъдето наблюдавах как Умберто работеше, той понякога ми разказваше истории за религиозните процесии в Италия през Средновековието. Знаех за свещениците, които разнасяли реликви на мъртви светци из улиците, за факли, палмови листа и религиозни статуи. От време на време, той споменаваше, че тези процесии продължават дори и сега, но аз никога не му бях повярвала напълно.
И определено никога не си бях представяла, че един ден аз самата ще участвам в процесия, при това уредена в моя чест, в която дванайсет монаси с кадилници обиколиха цялата сграда, включително спалнята ми, следвани от изкуфелите гости на Ева Мария.
Докато се движехме бавно из лоджията на втория етаж, затърсих с поглед Алесандро, но не го видях никъде. Явно не се бе шегувал, когато каза, че Ромео не можел да танцува. Забелязвайки разсеяността ми, Ева Мария ме хвана за ръката и прошепна:
— Знам, че си изморена! Защо не отидеш да си легнеш? Тази процесия ще продължи дълго. А утре, когато всичко приключи, ще си поговорим.
Не протестирах. Истината бе, че се чувствах абсолютно утрепана и копнеех да се просна в гигантското легло, дори ако това означаваше да пропусна остатъка от откачения купон на Ева Мария. И така, когато минахме покрай вратата ми, дискретно се измъкнах от групата и се пъхнах в стаята си.