Леглото ми бе още влажно от пръскането със светена вода, но не ми пукаше. Проснах се по корем, без дори да си събуя обувките, сигурна, че щях да заспя след миг. Все още усещах в устата си вкуса на виното, но нямах сили да се надигна и да отида да си измия зъбите.
Но докато лежах и чаках да заспя, усетих как унесът ми се изпарява. Внезапно ми просветна пред очите. Стаята спря да се върти и успях да фокусирам очи върху пръстена на ръката ми, който все още не можех да сваля. Стори ми се, че той излъчваше своя собствена енергия. Отначало, този факт ме изпълни с ужас, но все още бях жива и не бях засегната от унищожителните сили на пръстена, затова страховете ме напуснаха. Изпълних се с чувство за приятно очакване. Не знаех на какво се дължеше, но след като се замислих, не ми бе нужно дълго време да осъзная как и с кого бих искала да продължа забавлението.
Седнах и се протегнах към часовника си. Беше едва десет. Нищо чудно, че дъртаците още продължаваха да се веселят. Бях сигурна, че макар да се бе измъкнал от процесията, Алесандро още не си е легнал.
След като прекарах известно време в банята в гримиране и издокарване, излязох на балкона с надеждата да видя Алесандро в неговата спалня и да му привлека вниманието. Оказа се, че той стоеше на балкона, облегнал ръце на парапета и гледаше унило в нощта.
Той чу отварянето на вратата ми и знаеше, че съм там, но не се обърна. Само въздъхна дълбоко и каза:
— Сигурно ни мислиш за луди.
Едва удържах смеха си.
— Знаеше ли, че той ще е тук?
Стори ми се, че Алесандро потръпна.
— Кой?
— Монах Лоренцо. И цялата банда. Знаеше ли за тях?
Най-после, Алесандро се обърна към мен и ме погледна с очи, които бяха по-тъмни от обсипаното със звезди небе зад него.
— Ако знаех, нямаше да те доведа — каза той, после замълча за миг и добави. — Съжалявам.
— Не съжалявай — отвърнах спокойно, като се приближих до него и вдигнах ръка към стиснатите му челюсти. — Прекарвам си страхотно. Тези хора… монах Лоренцо… Мона Киара… сънищата са направени от тях.
Алесандро поклати глава.
— Не и моите сънища.
— И виж! — вдигнах ръка. — Получих си пръстена.
Той не се усмихна.
— Но пръстенът не е това, което търсеше.
— Откъде знаеш какво търсех? — възразих. — Аз самата не знам.
— Дойде в Сиена, за да намериш съкровище, нали?
— Може и да съм го намерила — отвърнах бързо. — Може би краят на проклятието на монах Лоренцо да е по-ценно от каквото и да било друго. Предполагам, че бижутата в гроба не са много ценни.
— Това ли искаш да направиш? — Погледна ме той в очите, търсейки душата ми. — Да сложиш край на проклятието?
— Нали това правихме тази вечер? — попитах, като обвих ръце около врата му. — Поправяхме злините от миналото. Оправяхме положението. Писахме щастлив край?
Той се намръщи.
— Не ме изкушавай.
Усмихнах се и се приближих още повече.
— Защо не?
— Защото — отговори той, като се помъчи да не ме целуне, — предпочитам да те имам за цял живот, отколкото да те обичам и да те загубя.
Вторачих се в него невярващо.
— Това думите на Ромео ли са?
Той сведе очи.
— Ромео си научи урока…
— Но забрави как да обича?
Принудих го да ме погледне и, когато го направи, го целунах. Алесандро изстена.
— Колко дълго си оставала на едно място? Гледам досието ти и си мисля… — Той се намръщи. — Мисля си, че една сутрин ще се събудя, а ти ще си изчезнала.
Усмихнах се отново.
— Може да съм търсила някого.
Той не отвърна на усмивката ми.
— Намери ли го?
— Така мисля.
Алесандро ме хвана за брадичката, раздразнен от закачките ми.
— По-добре ще е да си сигурна. Страхувам се, че този път трябва да е завинаги.
— Завинаги — казах, като завъртях пръстена с орела, — е започнало много отдавна. „Верни през вековете“, забрави ли? Не знам за теб…
Ръцете му се сковаха.
— Това не е игра!
— Не си играя — отговорих спокойно. — Повярвай ми, нямаше да съм тук и да танцувам с кръстницата ти и всичките й призраци, ако не бях сериозна.
Останахме вторачени един в друг известно време. Накрая, Алесандро се отпусна, а аз се протегнах, прилепих се до него и прошепнах в ухото му: