— Ако ме пуснеш да си отида сега, може да минат още шестстотин години преди да ме намериш отново. Готов ли си да поемеш този риск?
Знаех, че Джанис изгуби девствеността си на петнайсет години в хамак с изглед към Кейп Код. Макар по собствените й думи да бе излизала с някакъв загубеняк известно време, бе държала на честта си до един уикенд, когато съученик я покани във вилата си на брега и я запозна с откачения си братовчед, който носел боксерки с блестящи в тъмното планети по тях и чийто принос към семейните забавления бил да преследва всички с колелото си, да ги събаря на земята и да ги разплаква.
Джанис била единствената, която приела безумията му спокойно и накрая той самият заплакал, когато в два часа сутринта внезапно всички лампи в градината светнали. Баща му се появил с куче и пушка, последван от останалите членове на семейството. Открили потайните любовници, заклещени в хамака, под който били разпръснати дрехи и бельо.
Бях чувала историята безброй пъти и понякога ми се струваше, че я знаех по-добре и от Джанис. Дори я поправях, когато объркваше някоя подробност.
— Не, не, не! — намесвах се, учудена от тъпотата й. — Не си се чувствала така! Смяла си им се, забрави ли?
Тази нощ, докато се унасях в прегръдките на Алесандро, доволно си помислих как в някой бъдещ момент, когато заговорехме по темата, щях да надцакам приключенията на сестра си в хамака с история за гигантско легло в истински тоскански замък и, най-важното, със зашеметяваща гледка към единствения мъж в света, който си струваше високата цена.
Събудих се преди настъпването на деня и открих, че съм сама сред усуканите чаршафи. От градината долетя пронизителен птичи зов и сигурно точно той бе прекъснал съня ми. Според часовника ми бе едва два часа през нощта. Свещите бяха изгорели и единствената светлина в стаята беше блясъкът на луната.
Вероятно бях наивна, но се шокирах, че Алесандро е напуснал леглото ми по този начин при това през първата ни нощ заедно. Нежната му прегръдка преди да заспим ме накара да си мисля, че никога вече няма да ме пусне. А всичко, казано и сторено дотогава, ме накара да вярвам, че никога не би направил доброволно нещо, което да ме нарани.
Но все пак лежах сама и се чудех защо и къде бе изчезнал. Освен това ме тормозеха жажда и махмурлук от нещото, което ме бе зашеметило преди няколко часа. Объркването ми се засили от факта, че дрехите на Алесандро, както и моите, лежаха на пода до леглото. Запалих лампата, погледнах нощното шкафче и видях, че той дори е оставил там кожената каишка с куршума, която аз лично бях свалила от врата му преди няколко часа. Единственото логично обяснение за изчезването му бе, че е бил приет в рая като светец на позакъснелите девственици. Определено си го беше заслужил.
Тъй като дрехите ми ми се сториха прекалено далеч, започнах да се увивам в чаршафа, но се намръщих, когато видях свинщината, която бяхме сътворили по луксозните завивки на Ева Мария. И не само това, но омотано в белите чаршафи лежеше парче фина синя коприна, което не бях забелязала досега. Започнах да го развивам и в първия момент не го познах, вероятно защото не бях очаквала да го видя някога пак. И определено не в леглото ми.
Беше знамето от 1340 година.
Съдейки по усукания му вид, това безценно съкровище бе поставено в леглото от човек, твърдо решен да го види съсипано или поне да ме накара да спя върху него. Но кой? И защо?
Преди двайсет години майка ми направила всичко възможно да скрие знамето й да ми го предаде. Аз го бях намерила, но после бързо го бях изгубила и все пак то бе отново тук, точно под мен, като сянка, от която не можех да се отърва. Следобед в „Рока ди Тентанано“ бях попитала Алесандро дали знае къде е знамето. Загадъчният му отговор бе, че където и да се намира, то е безсмислено без мен. Сега, докато го държах и разглеждах, всичко внезапно си дойде на мястото.
Преди „Палио“ през 1340 година по време на бдението в катедралата в Сиена Ромео Марескоти предизвикал господин Толомей и злия господин Салимбени да позволят надбягването да определи кой ще спечели ръката на Жулиета. И не само това, ами дал обет на Богородица, че ако му дари победата и следователно знамето, той няма да превърне скъпоценната коприна в дрехи, а ще я използва като свят чаршаф за сватбената си нощ с Жулиета.
Проклетият Салимбени възнамерявал да използва знамето през първата си нощ с Жулиета, но се провалил в опитите си да превземе булката на Ромео. Знамето и Богородица, която го благословила, омагьосали злодея, решил да омърси святата коприна заради собственото си извратено удоволствие. Накрая Салимбени бил принуден да го махне от дома си, сломен от могъществото му.