След всички тези разсъждения стигнах до извода, че точно заради това бях усетила миризма на тамян в стаята си по-рано вечерта. Монах Лоренцо бе искал да се увери лично, че след шестстотин години напразно очакване, знамето ще си бъде на мястото, когато Ромео най-после ме обладае.
Главата ми се завъртя от усилието да сглобя сложната мозайка, но положението ми се стори доста романтично. Братята монаси очевидно се бяха заели сериозно с мисията да помогнат на Толомей и Салимбени да поправят греховете от миналото, за да премахнат най-после проклятието на монах Лоренцо. Заради това бяха провели и церемонията с поставянето на пръстена на Ромео на пръста на Жулиета и скриването на кинжала, надявайки се да отпъдят злините му. Вече дори не възразявах срещу застилането на знамето в леглото ми. Все пак на Ромео и Жулиета бе писано да консумират брака си върху него.
Проблемът не беше в това. Важното бе, че който и да бе поставил знамето в леглото ми, сигурно бе в съюз с покойния Бруно Карера и, следователно, пряко или непряко, бе отговорен за взлома в музея на Бухала. А това бе причината братовчед ми Пепо да попадне в болницата с мозъчно сътресение и счупен крак. С други думи, седях със знамето в ръка не заради романтичен каприз. Реших, че ставаше дума за нещо много по-сериозно и зловещо.
Изгарях от желание да разбера какво се бе случило с Алесандро, затова най-после се надигнах от леглото. Но вместо да си търся дрехите, просто навлякох отново червената кадифена рокля и отидох до балконската врата. Излязох навън и напълних дробовете си с прохладния нощен въздух, после се протегнах да надникна в стаята на Алесандро, за да проверя дали по някаква причина е решил да се прибере там.
Не беше в стаята. Но всички лампи светеха и изглежда бе напуснал спалнята си забързано, без дори да затвори вратата след себе си.
Събрах всичката си смелост, отворих балконската врата и влязох вътре. Макар вече да го познавах по-добре от всеки друг мъж, когото някога бях виждала, някакво гласче в мозъка ми прошепна, че въобще не го познавах.
Застанах за миг насред стаята и се огледах. Очевидно това не бе просто стая за гости, а личната спалня на Алесандро. Ако обстоятелствата бяха други, с удоволствие щях да разгледам всички снимки по стените, както и малките бурканчета, пълни с миди и камъчета.
Докато се въртях из стаята, внезапно дочух далечни гласове откъм открехнатата врата към лоджията. Надникнах предпазливо, но не видях никого. Купонът очевидно бе приключил преди часове и цялата къща бе тъмна, с изключение на аплиците по стените.
Излязох на лоджията и се опитах да определя откъде идваха гласовете. Реших, че хората се намираха в друга стая за гости малко по-надолу по коридора. Гласовете долитаха отдалеч, а и съзнанието ми бе доста объркано, но все пак бях сигурна, че бях чула гласа на Алесандро. Умирах от любопитство да разбера кой бе събеседникът му. Знаех си, че няма да мога да заспя, докато не видя кой бе успял да го измъкне от леглото ми.
Вратата на стаята бе открехната. Запристъпвах на пръсти към нея, като внимавах да не попадна в светлината. Протегнах се да видя кой бе вътре и видях двама мъже. Дори чух части от разговора им. Алесандро наистина бе там. Седеше върху бюро, обут само в джинси, пушеше и изглеждаше впечатляващо напрегнат в сравнение с последния път, когато го бях видяла. Но веднага щом другият мъж се обърна към него, разбрах защо.
Мъжът беше Умберто.
VIII.III.
Джанис винаги бе твърдяла, че трябва да разбият сърцето ти поне веднъж, за да пораснеш и да осъзнаеш кой точно си. За мен, тази жестока доктрина бе просто отлична причина никога да не се влюбвам. Досега. Докато стоях на лоджията тази нощ и наблюдавах как Алесандро и Умберто заговорничеха против мен, най-после разбрах точно коя съм. Бях глупачката на Шекспир.
Защото въпреки всичко, научено за Умберто през изминалата седмица, първото, което почувствах, когато го видях, бе радост. Абсурдна, нелогична радост. Бяха ми нужни няколко минути да я потисна. Преди няколко седмици, след погребението на леля Роза, вярвах, че той е единственият човек на света, когото още можех да обичам. А когато потеглих на италианското си приключение, се почувствах виновна задето го оставях сам. Сега, разбира се, всичко беше различно. Но не означаваше, че бях спряла да го обичам.